Злополучният опит за промени в Закона за приватизацията е поредното доказателство за валидността на „ефекта на пеперудата” в българския политически живот. Инициативата бе очевидно необоснована, бе пробутана по типичния полуконспиративен начин и скандално противоречеше на фундаментални конституционни и управленски принципи. Много е трудно да се намери що-годе разумно обяснение защо бе нужно на (част от) Патриотите да внасят, а на ГЕРБ – да подкрепят това правно недоносче. Опитът да се спаси някакъв „редник” доведе до война, в която ще погинат армии – политическите щети вече са факт и са многопосочни.
Най-видимите поражения са при малкия партньор в управляващата коалиция. Ако вчера „млечните братя” се заклеймяваха с най-тежки обвинения, то днес долетяха съобщения за физическа разправа. Вярно е, че напрежението между отделните фракции на (вече нетолкова) Обединените патриоти тлее отдавна, но сега изби на повърхността с пълна сила и духът на възродената непоносимост трудно ще се прибере в бутилката (въпреки че е е с етикет „Участие във властта”). Настъпващият разрив ще е окончателен и оценката за предстоящото веднага доведе до размърдване в средите с апетити към националистическата територия. Със сигурност Марешки едва ли случайно застана на пост да пази Сидеров.
И ако при патриотите разприте заради лобистки закони се превърнаха в ежедневие, още по-чудно е защо ГЕРБ скочи в този капан. И не само скочи, а колкото повече се опитваше да се измъкне, толкова по-дълбоко засядаше в тресавището на скандала. Положението наистина стана неудържимо, което наложи хората на Борисов (отново потикнати от политическия му инстинкт) да направят немислимото – да подкрепят ветото на президента. Сториха го нескопосано (на някои хора трябва да им се забрани да се занимават с кризисен мениджмънт), но все пак минимизираха загубите.
Цената обаче е висока, защото разпадът на коалиционния партньор не оставя много шансове на правителството. Дори да се намери временна „резервна гума”, оттук нататък негативите ще нарастват, поради което най-вероятно ГЕРБ на думи ще се опитва да помири патриотите, а на практика ще ги тласка към пълен разкол. Поради простата причина, че това е някакво (не много убедително, но по-добро няма) алиби да поредното предсрочно измъкване от властта.
Оттук нататък важни са изводите, които могат да бъдат разделени в две направления. От една страна, получихме поредното доказателство, че дори в България коалициите, скалъпени единствено с цел консумиране на власт, са непредвидими и носят големи неприятности. Остава да се види дали още веднъж ще проработи тактиката на ГЕРБ да напускат управлението, преди да се наложи да се отчитат за свършеното. Това, което се случи в последните два парламента, би трябвало да бъде обеца на ухото на българските политици, защото трудно можем да допуснем в обозримо бъдеще друго управление, освен коалиционно.
Вторият, според мен по-важен извод засяга начина на функциониране на представителната демокрация и в частност – законодателната власт. Преди време специално проучване установи, че над половината от законите, приемани от българските законодатели, „повдигат сериозни съмнения за намеса на частни интереси”. Ако отчетем факта, че за последните десет години парламентът е приел около 8000 акта (нови закони и изменения на действащи такива), мащабът на явлението е наистина впечатляващ.
Разбира се, темата за лобизма не е нито нова, нито български патент. В световен и особено в европейски мащаб споровете по нея са колкото ожесточени, толкова и безрезултатни. Ако изключим САЩ и няколко малки страни от ЕС, лобистката дейност остава нерегулирана и будеща неизменни упреци за целенасочено увреждане на публичния интерес. У нас обаче тази неблаговидна страна на парламентаризма се превърна едновременно в съществена и демонстративно дразнеща черта на поведението на народните избраници. Скандалите около лобистки законопроекти стават все по-чести и по-шумни и вече се вихрят не само между управляващи и опозиция, но и вътре в проправителствените коалиции.
Може би е време народните представители, а и обществото да се замислят върху по-ефективни начини за справяне с лобистката напаст. Вместо да се умува как да се гаси туй що не гасне, по-правилно да се постави някакъв ред в механизма на протичане на законотворческата дейност, най-вече с оглед спазването на изричното законово изискване за предварителна оценка на въздействието на подготвяните нормативни актове. Сега този стандарт се прилага към проектите на правителството, но не и на отделните депутати. Ако изключим чисто конституционната абсурдност на подобна неравнопоставеност, не е трудно да се забележи, че съзнателно е оставена вратичка за прокарване на закони, обслужващи егоистични политически и икономически интереси, без Министерският съвет формално да носи отговорност за това.
Ако отделни народни представители и цели парламентарни групи без свян си позволяват да прокарват лобистки поправки, макар и дежурно оправдавайки се с интересите на бюджета, съвсем не е чудно, че парламентът се намира на дъното на общественото доверие.
