Основната задача на актьора е да развлекат публиката, никога да не стават досадни и да играят с внимание, професионализъм и очарование, казва Грегъри Пек, от чието раждане се навършват 110 години.
Пек е актьор с изискана, но малко меланхолична външност, дълбок баритон и тиха сила, който е оставил траен отпечатък в класики като „Да убиеш присмехулник“, „Джентълменско споразумение“ и „Фронтална атака“, пише „Ню Йорк таймс“.
През кариерата си, продължила петдесет години, Пек често изобразява персонажи, борещи се с морални конфликти, които проявяват достойнство в трудни ситуации. Най-забележителната му роля е като Атикус Финч в „Да убиеш присмехулник“ (1962), за която получава „Оскар“ за ролята на деликатен южняшки адвокат, предизвикващ недоволството на съгражданите си, докато защитава чернокож мъж, обвинен в изнасилване на бяла жена.
Чрез този и подобни филми, неговият образ, олицетворяващ американската добродетелност, го прави убедителен защитник на либерални кандидати и каузи.
През годините Пек остава обичан филмов характер, излъчващ смелост, добродетелност и уязвимост в разнообразие от роли. В трилъра на Алфред Хичкок Spellbound (1945) той играе човек с амнезия, в когото се влюбва неговата психиатърка (Ингрид Бергман). В ролята на баща в The Yearling (1947 г.), по романа на Марджъри Кинан Роулингс, той показва топлина и родителска подкрепа, което го прави любимец на зрителите.
Пек е също така убедителен като обезумял стрелеца в The Gunfighter (1950) и като учтивия репортер, ухажващ Одри Хепбърн в романтичната комедия „Римска ваканция“ (1953) – изпълнение, което изненада мнозина. С лекота представя обсебения капитан Ахав в „Моби Дик“ (1956), опиянения офицер от Корейската война в Pork Chop Hill (1959) и идеалистичния войник в „Оръдията на Навароне“ (1961).
В интервю за „Ню Йорк таймс“ през 1998 г., той коментира за ролята си на Ахав: „Мисля, че трябваше да бъда по-свиреп в преследването на кита и по-строг към екипажа. Не бях достатъчно маниакален или обсебен… Не можех да дам повече от себе си по онова време“.
В някои интервюта Грегъри Пек разкрива, че е ухажор и на екрана, и извън него. Спомня си Ава Гарднър като „невероятно красива жена“, и разказва как, когато двамата излизат от студиото на Metro-Goldwyn-Mayer, екипът спира, за да я зяпа. В различни интервюта той в картинно спомянава и други имена, сред които София Лорен, Гриър Гарсън, Ингрид Бергман и Одри Хепбърн.
Въпреки че е номиниран за „Оскар“ за най-добър актьор за филмите The Keys of the Kingdom, The Yearling, „Джентълменско споразумение“ и „Фронтална атака“, той не получава наградата до „Да убиеш присмехулник“.
„Тази роля е особено предизвикателство за Пек“, пише „Варайъти“. „Той не само се справя, но и го прави да изглежда лесно, изграждайки образ на сила, достойнство и интелигентност“.
Актьорът нарича „Да убиеш присмехулник“ „най-близкия до сърцето ми филм и върха на кариерата ми“.
Разказвайки за Атикус Финч почти три десетилетия по-късно в интервю за Saturday Evening Post, Пек казва: „Беше като да облека удобен, добре носен костюм“.
„Идентифицирам се с всичко, което се случва в историята, с живота в малкия град, който ми напомня за калифорнийския град, в който израснах“, добавя той. „Атикус Финч е много популярен. Дълго време, когато спирах на червен светофар, махах на приветстващите ме пешеходци, които с усмивка изкрещяваха: „Здравей, Атикус“.
По множество критерии, Пек и Финч съвпадат перфектно. Както публично, така и в личния си живот, актьорът винаги застава за открити и либерални позиции по социални въпроси, коментира „Ню Йорк таймс“.
Когато през 1989 г. получи наградата за цялостно творчество на Американския филмов институт, той изразява притеснения относно рисковете от „всички филми и телевизионни програми“ да се произвеждат от „двама или трима гиганти, които притежават списания, вестници и кабелни телевизии“.
Той продължава: „Ако тези финансисти продължат да произвеждат филми, в които героите биват разкъсвани на парчета с оръжия, без да бъдат пропуснати и най-малките детайли, и ако насърчават тревожни, амбициозни актьори, режисьори, сценаристи и продуценти да подкопават английския език, свеждайки речниците на персонажите си до шест думи, с един прекомерно използван англосаксонски глагол и едно грубо англосаксонско съществително, покриващи почти всяка ситуация, бих искал те да спрат и да помислят за следното: печеленето на милиони не е всичко, приятели. Гордостта от творческия процес струва повече. Изкуството струва повече“.
Неговата значимост в кино света придава нужната тежест на думите му.
„Когато в една сцена присъстват сто души“, пише списание „Пийпъл“ през 1987 г., „всеки поглед е насочен към него. Той е повече от просто звезда. В него има тиха сила, която е почти импозантна“.
Един от персонажите на Пек е Абрахам Линкълн, който той изиграва в минисериала на CBS от 1982 г. The Blue and The Gray. „Той притежава именно онази сдържана величественост, типична за Линкълн“, коментира Антъни Куин.
Грегъри Пек е роден на 5 април 1916 г. в Ла Хоя, Калифорния. Грегъри е неговото второ име, като по-късно той разказва, че майка му, Бернис, избира първото му име, Елдред, от телефонния указател. Баща му, Грегъри, фармацевт, и майка му се разделят, когато той е на 3 години, и разводът следва скоро след това. Той е отгледан в по-голяма степен от баба си по майчина линия. Завършва Военната академия в Лос Анджелис и Калифорнийския университет в Бъркли, където се дипломира по английски език и драма, препитавайки се като чистач, сервитьор и мияч на чинии. Докато играе в университетския театър, той решава да се занимава с актьорство.
През 1939 г. се премества в Ню Йорк и докато търси своя път на Бродуей, работи на касата в „Рейдио сити мюзик хол“, е екскурзовод в студиата на Ен Би Си и модел. Печели стипендия за Neighborhood Playhouse, където учи актьорско майсторство по метода на Санфорд Мейснер. Получена травма го освобождава от военна служба по време на Втората световна война.
Дебютът му на Бродуей е в пиесата на Емлин Уилямс Morning Glory през 1949 г.
„Бях изпълнен с ужас, когато за първи път стъпих на сцената“, споделя Пек пред „Лос Анджелис таймс“ през 1991 г. „Тогава в Ню Йорк имаше седем ежедневника, а техните критици бяха наричани „Редът на убийците“. Боже, колко ми се искаше да избягам от гримьорната си и да се отправя към Мексико“.
Той се появява в само три спектакъла на Бродуей, но нито един от тях не успява да постигне успех. Въпреки това, отзивите за него са благоприятни и получава главна роля във филма от 1944 г. „Дни на слава“, в който играе руски партизанин по време на Втората световна война. След войната филмът е определен от някои критиците като съветска пропаганда.
По време на Втората световна война, поради недостиг на мъже за главни роли, популярността на Пек значително нараства. Още от самото начало той внимателно избира ролите си, отбягвайки стереотипите и запазвайки независимостта си, отказвайки дългосрочни договори. Веднъж той съумява да разплаче Луис Б. Майер, отхвърляйки договор с Metro-Goldwyn-Mayer. Пек е една от десетте най-печеливши звезди в Холивуд в продължение на години, а към 1962 г. обикновено получава поне 1 милион долара на филм, съобщава „Ню йорк таймс“.
Сред другите му филми са David and Bathsheba (1951), „Снеговете на Килиманджаро“ (1952), „На брега“ (1959), „Поличбата“ (1976), „Старият Гринго“ (1989) и „Парите на другите“ (1991). През 1991 г. той има кратко участие в ролята на коварен адвокат в римейка на Мартин Скорсезе на „Нос страх“ (1962). В оригиналната версия играе честен адвокат, чието семейство е заплашено от садистичен престъпник, решен да отмъсти.
Пек активно участва в благотворителни инициативи, свързани с киноиндустрията. Той е дългогодишен член на Националния съвет по изкуствата. Служил е като управител на Академията за кинематографично изкуство и наука в продължение на 15 години и е бил неин президент от 1967 до 1970 г. Също е член на борда на Американския филмов институт, като е негов съосновател и председател от 1967 до 1969 г.
Неговите награди включват Президентския медал на свободата, най-високото гражданско отличие в САЩ, и хуманитарната награда „Жан Хершолт“ на Академията за кинематографично изкуство и наука. През свободното си време той обича да е в компанията на състезателни коне от чистокръвна порода.
Дори след като става известен актьор, той продължава да се появява в театъра на „Ла Хоя плейхаус“, основан от него през 1947 г. В края на живота си, Пек изнася моноспектакъл, озаглавен „Разговор с Грегъри Пек“, в който споделя спомени от филмовата си кариера и личния си живот, отговаряйки на въпроси от публиката.
След първия си брак, завършил с развод през 1955 г., Пек има три деца, а от втория – две. В последните години от живота си, 87-годишният актьор се радва и на шестима внуци.
Грегъри Пек умира от пневмония на 12 юни 2003 г. в дома си в Лос Анджелис.
Според него, основната роля на актьора е да забавлява, никога да не стане досаден и да играе с прецизност, професионализъм и чар. „Преиграването“, казва той веднъж, „е егоистично, докато недовършването на роля е или резултат на недостатъчен талант, или на липса на смелост“. На въпроса защо обикновено изобразява симпатични герои, той отговаря, цитиран от „Ню Йорк таймс“: „Не смятам, че бих могъл да се интересувам от герой злодей в продължение на месеци.“
