Вестта за кончината на Албена Хранова ме завари в Пловдив и ме зашлеви като съдба.
Същия ден, 15.Х.2024 г., в „Петното на Роршах“ щях да представям книгата си „Вслушвания“ („Жанет 45“, 2024) със съратничеството на Ина Иванова.
Почувствах се глупаво: бях изпратил покани до пловдивски приятели по Фейсбук, Албена беше сред тях. Тя се е борила за живота си, пък аз я занимавам с дреболии някакви – тъпо, тъпо… Недопустимо.
Но пък, от друга страна, тя би оценила както нелепостта, така и иронията в ситуацията: понякога изглежда така, че: 1) литературата се случва на границата с наглостта; 2) литературата се случва на границата на бездната.
Албена правеше точно така да изглежда литературата: едно странно занятие за странни хора, които по странен начин странно му се отдават – да ги питаш защо?…
Литературоведските ѝ текстове бях изпълнени освен с ерудиция – нейната беше гигантска, но и с ирония; с това необходимо знание за всеки един артистично-интелектуален труд, че той представлява дейност, по отношение на която не бива да се вземаш твърде на сериозно, но заедно с това трябва да го извършваш с цялата сериозност на света.
И може би поради това тя почти се бе отказала от поезията, макар по мнението на познавачи стиховете ѝ да бяха никак не лоши. Но не ги публикуваше.
Защото на Албена да не са лоши стиховете не ѝ беше достатъчно, тя не можеше да се задоволи с вторичност и неавтентичност. По нейните мерки, разбира се, ние не мислим така.
Затова пък в литературознанието беше факир: безспорно, тя е сред трите най-главни преобразователки на мисленето за българската литература заедно с Милена Кирова и Инна Пелева: всяка от тях по свой начин извършваше това преобразуване, превърнало българското литературознание в благодатна, плодородна и урожайна интелектуална нива.
Никога няма да забравя нейните анализи на българската историческа проза и особено на творчеството на Антон Дончев, изтъкано от митологеми, наукообразие и масови притчи. Блестящите ѝ текстове не са един и два и тук си позволявам да припомня едно мое обговаряне на великолепна нейна книга, впечатлила ме тогава, впечатляваща ме и сега.
Публикуван е във в. „Култура“, бр. 11, 14.ІІІ.2003 г. под заглавието „Три орисници“.
Трите орисници са Милена Кирова, Албена Хранова и Инна Пелева, книгите им са видени през мита за древногръцките мойри Лахезис, Клото и Атропос, което говори достатъчно красноречиво за постигнатото от тях и в частност от Албена Хранова в полето на българското литературознание – трансформирано така, че от слепи патетични възторзи да се сдобие с истински научен вдълбочен поглед, от който нищо не убягва и който всичко забелязва.
Албена го правеше ето как:
Бойко Пенчев, цитирайки Йордан Ефтимов, назова Албена Хранова при словото си за „Български интертекстове“ „литературоведска Шехерезада“.
Което, безспорно, е много вярно, но се нуждае от допълнение: също както арабската принцеса и българската литературоведка разказва истории, но ако младата съпруга на шах Шахрияр създава приказките си, така да се каже, ex nihilo, то Албена Хранова ги тъче/текстува от вече готов, наличен материал, който обаче съчетава по най-неочакван, изненадващ начин.
В този смисъл тя е наистина мойрата Клото – предящата, изтъкаващата: една (пре)създавачка на текстове благодарение на това, че снове между тях като разбрида, забрида и набрида говоренето на/за класиката по начин, че и тя самата се изумява от звученето на гласа си.
Само един пример:
„[…] За да има мустаци и хъшовска адекватност, Вазов трябва палимпсестно да замаже любовта („няма да пея вече любовни песни“), при което обаче се оказва, че, замазвайки любовта, е замазал и мустаците, понеже е попаднал („остави таз песен любовна“) в ролята на правилно възприемащото либе. А заедно със замазването на мустаците, оказва се, е бил замазан и самият Ботев, защото той е речевият генератор на двата противоположни импулса“.
Бликащата от този цитат ирония (впрочем, и от цялата книга) преобръща с хастара навън едно предубеждение за литературознанието и въобще за всяка наука, че трябва да бъдат сериозни, че не бива да се усмихват много често, камо ли пък да се смеят с гръмък глас. Нищо подобно!
„Български интертекстове“ изтъкава пред нас съвсем друга шарка на литературоведския килим: на едно весело, искрено забавляващо се аналитично писане, в което удоволствието от играта е на равна почит, че дори и на по-голяма от задължителната официалност и строгост на академичния текст.
Всичко това обаче придружено с висока ерудиция, с огромен изследвачески труд преди реализирането на критическата работа: „Значи, за да има вяра, че интертекстуалните отношения между „Не пей ми ся“ и „Жестокостта ми ся сломи“ съществуват, трябва да бъдат забравени другите две стихотворения, едното от които казва, че плач и песен са много различни места, а другото, една книжка след като човекът е сломил жестокостта си и е заплакал, казва, че той няма да пее вече за в бъдеще, с което затваря един почти порочен кръг на междутекстовата комуникация.
Неслучайно „Из отговорът към“ и „Не кълни мя“ са добре забравени, достатъчно заглушени и маргинализирани. Сложният неправилен четириъгълник със странно допиращи се точки прави непосилна за литературната история фигура, обърква я твърде много, и затова тя изтрива неясните участъци, за да я сведе до любимата си линия – между „Не пей ми ся“ и „Жестокостта ми ся сломи“, въвежда телеологизъм и няма никакви проблеми с това да каже, че точно тази линия доказва идейното развитие на Петко Славейков“.
Ала въпреки този „огромен изследвачески труд“, насъбрал внушителен корпус информация, усещането е за „леко писане“ (нека използвам внедрения от Пламен Дойнов термин относно най-младата българска поезия), осигуряващо също такава лекота и „куфеене“ при четенето на текста.
Въобще Албена Хранова демонстрира с цялата си научна дейност нещо твърде рядко по нашите земи: че академията може (и трябва) да бъде забавна, че не единствено сериозността и намръщеността са типичните нейни състояния.
Изтъкаването на живота/текста е и весело предприятие, не само строго. Едно „шутовство“ на науката, една „весела наука“, която знае как да се забавлява, но и да ни обучава…
Албена Хранова вече ще обучава ангелите. Блазе им…
Текстът е публикуван в Портал „Култура“.