Не, в никакъв случай не искам отново да живея в онова сиво, олющено и безотрадно общество от 70-те и 80-те години на миналия век, пише Александър Андреев и разказва за живота в онези „прекрасни“ десетилетия в България.
Не, в никакъв случай не искам отново да живея в онази НРБ от 70-те и 80-те години на 20 век. И изпитвам огромно огорчение от факта, че хората от моята възрастова група очевидно милеят за онези десетилетия, както показва допитването на „Галъп интернешънъл болкан“.
Бавно, тъжно и мълчаливо гниене
За да разчистя още в началото подмолите от скрити обвинения и незададени въпроси: през онези години живеех в София, а животът ми изобщо не беше белязан от някакви огромни страдания или лишения. Това усещане се вписва и в логиката на проучването: нормално е човек да идеализира младостта си и да копнее по нея.
Защо тогава не желая да се върна в онези десетилетия? Не, не са само бананите. Не е и вездесъщият дефицит, който беше породил паралелна разпределителна система на натурална размяна, дребно рушветчийство и черен пазар. Не, става дума най-вече за онова сиво, олющено, заспало и безотрадно общество.
Тогава го наричаха „зрял социализъм“, но то не беше нито социализъм, нито зрял. „Социализъм“ и до ден-днешен не знам какво е, обаче онова със сигурност не беше. Колкото до „зрял“ – онази система просто гниеше, без да е узряла. Едно бавно, тъжно и мълчаливо гниене, просмукало се не само в напомпаната с идеологическа глюкоза и съветски петрол клептокрация най-горе, но проникнало чак до самата микротъкан на обществото: до семейството, до приятелския кръг, до пейките пред блока. През 70-те и 80-те години на миналия век системата вече беше толкова прогнила, че ведомствените ченгета с омачкани костюми и червендалести физиономии дори не си правеха труда да се крият: „Чéрпи една водка и нямай грижа!“. То какво ли да се крият, след като цинизмът се впръскваше от най-горно място надолу по хранителната верига: социализмът е недоносче, а ние се снижаваме, както мъдро обобщаваше първият лидер в НРБ.
При това ченгетата и техният неуморен труд по събирането на вицове за Тодор Живков, на мръснички факти от извънбрачни ложета или на сведения за идеологически опасна литература, далеч не въплъщаваха еднолично най-противните норми на онази система. Мъртвият език на партийното и държавно ръководство, на телевизора и вестниците – ние всички трябваше да го владеем като матерен и с горчив вкус в устата фалшиво да го възпроизвеждаме когато и където трябва. Негов най-близък съратник беше клаустрофобичното усещане за несвобода, която те е захлупила под оловен похлупак и те е обрекла да прекараш целия си живот с Тодор Живков, със захаросаната българска естрада, с картинките в „Некерман“ и с общонационалното лицемерие и снижаване.
Парлив срам. И облекчение.
В моята индивидуална и сигурно субективна памет са запечатани още проявни форми на „зрелия социализъм“ в НРБ:
Здравеопазването? Окаяно дотам, че бебета мряха от зарази, защото спяха на един одър със свинчетата – за да се топлят. Образованието? Патриотизъм, идеология и непоправимо остаряла фронтална педагогика. Казармата? Издевателства, убийства и кръвожадна пропаганда срещу съседите. И още: репресии срещу всички малцинства, срещу българските турци и срещу ромите, срещу хомосексуалните, срещу психично болните…
Щe кажете, че преувеличавам и че за „народа“ е било добре. Хубаво, но ако е било добре, къде го днес този народ: здрав, образован, толерантен и отворен към света? Мигар успехите на „народната власт“ могат да се стопят за трийсетина години, и то при положение, че и националният, и индивидуалните доходи са нараснали в пъти? Не, по-скоро е точно обратното: въпреки ръста на благосъстоянието, въпреки свободата, онази загнилост не може да се изчегърта от днес за утре.
И всеки, който е живял в онези „прекрасни“ десетилетия в България, включително и аз самият, волно или неволно е допринесъл за гниенето. И би трябвало да изпитва не носталгия, а парлив срам – и облекчение, че днес живее по-добре и най-вече по-почтено. Аз лично ги изпитвам.
Коментарът на Александър Андреев е публикуван в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ. БГ.
