Понякога най-малките неща имат най-голямо значение. Когато президентът на Венецуела Николас Мадуро, който търпи неспирни протести срещу собственото си управление, праща поздравително писмо на сирийския си колега Башар Асад за деня на независимост на страната, това е жест който сигурност е останал оценен.
Засега Мадуро е противопоставил срещу протестиращите само сълзотворен газ и (в повечето случай) гумени патрони. Но решението му да мобилизира половин милионна милиция, заради опасността от „бунт”, говори за намерения за по-голямо насилие. Докато съседните страни на латиноамериканската държава и светът порицават местната власт в репресии, то опозицията в страната има нелеката задача да предложи реалистична платформа за постигане на политическа и икономическа промяна.
Около 20 човека са убити по време на демонстрациите от 1 април насам, дузина повече са ранените, а стотици са задържаните. Ситуацията в страната която принуди повече от 1 милион венецуелци да излязат на улицата включва липса на храна, базови нужди, лекарства, огромно ниво на престъпност и цензура. Отчуждаването на селскостопански земи и фабрики допълнително влоши обстановката. Продължаващото свиване на икономиката се очаква да достигне 7% тази година. Лошо управление на ресурсите превърна Венецуела от страната с най-големия резерв на петрол в света, до вносител на гориво.
Имайки в предвид некадърното управление на Мадуро, най-бързия начин за измъкване на Венецуела от мизерията би бил той и неговия вицепрезидент (който тъкмо бе санкциониран от Щатите за участие в наркотрафик) да подадат оставки и изборите за президент на страната да се проведат с една година по-рано. Подобен сценарии обаче е по-скоро нереалистичен. В прекалено горещия венецуелски политически климат, всяка следващата власт би имала проблеми с легитимацията си.
В същото време, офертата на Мадуро за „диалог” заслужава по-особен поглед. Това е позната тактика на президента, която той използва и преди, за да раздели опозицията и да затвърди своите разпореждания. Още повече, че неговата заявена готовност за провеждане на местните парламентарни избори е повече от смешна, поради факта че те трябваше отдавна да са приключили. Разбира се, че трябва да се проведат, както и опозиционните лидери трябва да се освободят от затворите, за да може да се възстанови Народното събрание. Това са предпоставки за работеща демокрация, а не изводи които трябва да се правят от самозабравил се автократ.
За да се възстанови страна, натискът от улиците трябва да бъде подкрепен и от съседните държави на Венецуела. Те, заедно с групи като Организацията на американските щати и Обединените нации, трябва ясно да заявят на Мадуро, че ще има реални загуби за провала при невъзможността за въвеждане на демократическите стандарти – примерно изключване от Меркосур (най-голямото междудържавно обединение в Южна Америка. Естествено, Венецуела би трябвало да е наясно, че ако се завърне към демокрацията, международната общност с готовност би предложила помощ за възстановяване на стабилността и икономическия растеж.
За да се случи това, често разделената венецуелска опозиция трябва да се обедини и да излезе с обща визия за бъдещето. Страната трябва да заеме единна позиция или за съживяването на петролната индустрия или за борбата с организираната престъпност. За да бъдат истински успешни, протестите трябва да водят към нещо което хората наистина се стремят.
