Политиката за енергиен преход на България е в противовес на стратегическата рамка на ЕС за постигане на климатична неутралност към 2050 г.
Тя все още се ограничава до увеличаване на дела на възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) в крайното енергийно потребление и изграждането на нови ядрени мощности, които просто да заменят въглищните електроцентрали, без да бъдат преосмислени производството и потреблението на енергия във всички икономически отрасли.
Това констатират от Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД) в анализа си, представен по време на кръгла маса на тема „Изход от омагьосания кръг: дългосрочна визия за декарбонизация и стопанска трансформация на България“.
Подчертава се, че въпреки че внедряването на иновативни нисковъглеродни технологии крие огромен икономически потенциал за страната, България вече 15 години не се ангажира с амбициозни цели за декарбонизация, включително като не задава ясен график за прекратяване използването на въглища и природен газ, отлага пълната либерализация на енергийните пазари и не облекчава политическата и регулаторна рамка за внедряване на ВЕИ.
ЦИД три сценария за постигане на пълна декарбонизация на българската икономика до 2050 г., два от които са основани на сегашния набор от отраслови политики (WEM) и на проектоверсията на актуализирания ИНПЕК (NECP-revised).
Третият сценарий за икономическо развитие е основан на дългосрочна стратегия за пълна декарбонизация до 2050 г.
Анализът на сценариите се стреми да подпомогне българското правителство в процеса на актуализация на ИНПЕК чрез създаване на секторни политики, които да ускорят процеса на декарбонизация, да повишат енергийната сигурност и енергийната ефективност, както и да намалят енергийната бедност.
Сценариите показват, че при настоящата политическа рамка и актуализираната проектоверсия на ИНПЕК не се постига пълно премахване на емисиите на парникови емисии до 2050 г.
Освен това, допусканията за енергийното потребление са нереалистично високи, политически мотивирани, и целят да оправдаят огромни обществени разходи за мащабни енергийни проекти, които са нежизнеспособни от търговска гледна точка. Най-добрият пример за такъв проект е строителството на два нови реактора в АЕЦ „Козлодуй“.
Постигане на пълна декарбонизация на българската икономика ще зависи както от структурни промени в индивидуалното и колективното поведение, така и от масовото внедряване на най-иновативните нисковъглеродни технологии.
Изграждането на нови ядрени мощности в АЕЦ Козлодуй трябва да се отложи поне за периода след 2040 г., когато те могат да заместят 5-и и 6-и блок, и то само ако прогнозите за потреблението го изискват, а вече инсталираните нисковъглеродни мощности не могат да задоволят търсенето.
И трите сценария, разгледани от анализа, предвиждат спад на търсенето на електроенергия до 2030 г. с около 5 %, а основната предпоставка за намаляване на емисиите на парникови газове е преустановяване изгарянето на въглища и природен газ за производство на електроенергия, съчетано с повишаване на енергийната ефективност и електрификацията на отраслите, които не са включени в Европейската схема за търговия с квоти за емисии.
За да бъде ускорен енергийният преход, всички въглищни централи следва да бъдат затворени до 2030 г., като същевременно се използват максимално всички финансови механизми за преструктуриране на икономиката на въглищните региони, преквалификацията на работниците и внедряването на зелени иновации.
Осъществяването на този сценарий изисква и приоритетното присъединяване на системи за съхранение на енергия с поне 2 ГВт мощност, отключването на потенциала за вятърна енергия в морските пространства и внедряването на зеления водород и синтетичните горива в индустрията.
За да се осъществят инвестициите в офшорен вятър, България следва да създаде благоприятна регулаторна рамка и морски пространствени планове, които да осигурят предвидимост за големите инвеститори.
С оглед предстоящата, макар отново забавена, либерализация на енергийните пазари, правителството следва да формулира политики и мерки, насочени към намаляване на енергийната бедност до под 10% от домакинствата до 2030 г. и премахването ѝ до 2050 г., като насочи социалните трансфери към най-уязвимите потребители.
Програмите за подкрепа следва да бъдат основани на ясна програма за подобряване на енергийната ефективност, електрификацията на отоплението и промяната на потребителските навици на домакинствата и предприятията.
Анализът е публикуван в „Икономически живот“.
