Офанзивата на Владимир Путин против цивилизацията навлезе в нова фаза. Украинците, недовъоръжени и недоснабдени от западните сили, минават към стратегическа отбрана. Това е важно, но не съдбовно за Европа. По същото време Путин минава към нова идеология. Това е съдбовно.
Както повечето диктатори, Путин честно си казва какво му е в главата и накъде мисли да бута нещата. Както навремето Хитлер честно предупреди, че рано или късно ще тръгне да завладява Полша и Русия, така и Путин честно предупреди, че ще тръгне да завладява Украйна, а след нея ще дойде редът и на други страни от бившия „Източен блок“. Това, че в такива случаи лидерите на демократичните страни обикновено си правят оглушки, не е проблем на диктаторите.
Нова идеология?
За разлика от повечето диктатори, обаче, Путин има проблем с развитието на идеологията – т.е. в наличието на убедително обяснение в името на каква голяма национална или общочовешка цел той е на власт. В това се родее с беларуския си колега Александър Лукашенко, който още в началото на века постави на няколко „научни колектива“ задачата да изработят идеология на беларуската държава. В следващите десетина години резултатите бяха смешни и накрая Лукашенко уволни всичките „колективи“ и се отказа да има идеология. Просто се върна към онези съветски практики, с които беше израснал.
Тия дни видяхме как Путин отчаяно се опитва да не повтори този опит. В реч пред „пленарното заседание на Световния руски народен събор“ той разгърна пред погледа ни онова, което е постигнал до момента в идейните си дирения.
Самото заглавие на сбирката – „пленарно заседание на Световния руски народен събор“ – издава, че не е особено успешно неговото усилие да не потъне обратно в СССР. Такива провинциално-тържествени заглавия бяха точно толкова характерни за КПСС, колкото тоталната цензура, която Путин вече наложи върху руското общество. Дотук не се виждат признаци, че Путин успява да излезе от реставрацията на нещо като „СССР от Али Експрес“.
Има, разбира се, разлики. Даденото „пленарно заседание“ се провежда заедно с Руската църква – нещо немислимо във времето на оригиналния Съветски съюз. По-нататък, обаче, гледаме в нова редакция старите съветски постановки, бликащи от всички речи на Леонид Брежнев. Вместо, например, да говори за „непоколебимото единство между Партията и сплотения около нея народ“, Путин ползва по-модерни думички като „граждански мир и съгласие“ и „консолидация на обществото“.
Русия като държава-цивилизация?
Около кого се консолидира днешното руско общество, според Путин, след като не е около Партията? Около държавата, разбира се, която е поставена на мястото, заемано преди време от Партията. А кой е държавата? Той, Путин.
На пръв поглед това ограничаване на идеологията до една отделно взета държава изглежда като добра новина. Изглежда, че каквито и безобразия да е замислила властта в тази държава, те няма да се излеят навън. Все пак всяка държава си има граници, за разлика от месиански партии като комунистическите, чиято открито обявена цел бе завладяването на целия свят.
Не е така, обаче. Ако беше така, Русия нямаше да нахлува в Грузия и в Украйна. Путиновата идея за руската държава не се състои в това тя да е ограничена в границите си – а в това тя да няма граници, да експандира постоянно. За него Русия не е обикновена държава, плод на обществен договор между гражданите, а „държава-цивилизация“. Една цивилизация може да разширява своя обхват, тоест нейните идеали и ценности да завладяват все повече територии, без да нарушава международния правов ред. Когато една държава се разширява, обаче, тя нарушава чужди граници и се намира в постоянно състояние на война.
В речта си Путин грижливо описва тази си концепция за държавата Русия, представяйки я като някаква глобална идея, която няма граници. Вижте това: „Руският свят обединява всички, които чувстват духовна връзка с нашата родина, които се смятат за носители на руския език, история и култура, независимо дори от тяхната национална или религиозна принадлежност.“
Брутален отговор
Виждаме ясен отговор на въпроса „докъде се простира Русия?“, който съдържа в себе си по-тревожния въпрос „къде Русия ще се спре?“. Отговорът е брутално откровен: Русия се простира дотам, докъдето има хора, чувстващи „духовна връзка“ с нея, от каквато и националност или религия да са те. По тази логика е достатъчно някой някъде – да речем във Варна – да обяви, че чувства духовна връзка с Русия, за да дойдат руснаците да се „обединят“ с него. Това вече е отработено в Грузия (Южна Осетия и Абхазия), в Молдова (Приднестровието) и в Украйна (Луганска, Донецка, Запорожка област, както и Крим). На мушката е поне една-трета от територията на Казахстан, както и парчета от Естония, Литва и Латвия.
Няма нужда, обаче, да мислим тази експанзия само като добавяне на територии – или, по думите на Путин, като „усвояването“ им. В случая той отново честно си казва: „Трябва да решим колосални задачи по усвояването на обширни пространства от Тихия океан до Балтийско и Черно море“. Не е ли това заявката за окупирането на Балтийските републики, Румъния и България? Но тъй като в главата на Путин Русия е преди всичко идея, то тя може да се „обединява“ с всякакви групи, навсякъде по света, стига те да чувстват духовна връзка с Москва; не е задължително да са на съседни територии.
Руснаците не схващат – никога не са го правили – западната идея за равенство и равноправно съюзяване. При тях – и особено при Путин – всичко е вертикала и главният въпрос винаги е: „Кой кому се пада началник?“.
Руснаците като свръхнационалност
Путин дава отговор и на този въпрос. Той не обещава на бъдещите членове на „руския свят“ равноправно съюзяване, а господство на руснаците: „Но искам да подчертая – без руснаците като етническа група, без руския народ няма и не може да има руски свят и самата Русия“. Защо така? Ето защо: „руснакът е повече от националност“. Разбираемо е, че тази свръх-националност е предопределена да господства над по-низшите „братушки“.
Междинният извод дотук е, че Русия не само няма скоро да се спре, но напротив, планира нови, огромни експанзии. Очевидно, обаче, идеята за „Великия руски свят“ вече не е достатъчно убедителна за самото руско общество. Затова Путин се опитва да му предложи съпътстващ величието идеен пакет: „…достойни условия на живот, модерна културна, здравна и спортна база във всички региони на страната. Това е квалифицирана, добре платена работа. Висок социален престиж на работник, инженер, учител, лекар, артист, културен деец, предприемач, на всеки съвестен специалист, занаятчия…“
Лъже, разбира се. Ако той беше способен да даде това на народа си, все щеше да има нещо постигнато в тези направления в последните две десетилетия. Но самият факт, че Путин е принуден да предлага на руснаците онзи западен начин на живот, на който те винаги са завиждали, означава, че нещо не е наред с „идейната подготовка“ (според съветския термин) на сегашното руско общество. Май все пак не всички руснаци са готови да умират в украинската кал за величието на руския свят. Май някой е съобщил на Путин, че руснаците искат поне умерено-човешки живот.
Има ли място за надежда?
Ценностите на демокрацията, на всекидневната житейска подреденост изглеждат скромни и някак вити на фона на тържествените фанфари на диктаторската пропаганда. Но историята показва, че именно тези ценности обикновено печелят при сблъсъка си с диктаторите, тъй като обикновените хора искат просто обикновен живот и никой да не ги тормози. Смея ли да се надявам, че поне някакви групи руснаци отново са стигнали до желанието за такъв живот, вместо за планетарно господство?
Коментарът е публикуван в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ. БГ.
Още актуални коментари – четете тук
