На 20 юли фронменът на „Линкин парк“ Честър Бенингтън сложи край на живота си.
Бенингтън дълго време се бореше със зависимост от наркотици и алкохол. Наскоро той загуби своя близък приятел Крис Корнел, който отне живота си през май.
Именно Бенингтън изпя „Hallelujah“ на Ленард Коен на погребението на вокалиста на Soundgarden. Точно в четвъртък пък Корнел щеше да навърши 53 години.
Ето едно от последните му интервюта.
Автомобилният репортер на списание Billboard Брет Берк прекара цял следобед с Честър Бенингтън, като двамата тестваха възможностите на нов Мерцедес.
Берк не може да забрави времето прекарано с певеца, който сподели какъв е животът му с шестте му деца („не харесвам никой, за това ги направих мои приятели), злепоставящи истории с коли и защо толкова обича своя квартал Ранчо Палос Вердес.
Срещнах се с Честър тази пролет близо до дома му Ранчо Палос Вердес, на Тихия океан, южно от Лос Анджелис. Честър обичаше хубави коли. Тяхната сила, лукс и възможността за бягство, която дават. Всички неща, които са му липсвали в трудното му детство в Аризона.
„Колите могат да ти покажат много. Те могат да ти покажат реалността на твоя собствен свят. Или фантазията…”
Беше мъглив ден. Пътят към пристанището минаваше през върховете на скалите и се сливаше с океана. Ясно си личеше удоволствието по лицето на Честър, докато ми показваше квартала си. Искаше да ми покаже най-добрата възможна гледка и когато най-накрая я намери, той изкрещя: „Виж колко красиво е тук!”.
Хората се отпускат докато са в колата. Когато вечерта се разделихме, Честър ми направи и услугата, да заснемем бързо видео като поздрав за един мой приятел, супер фен на “Linkin Park”. Той направи познатите за всеки изпълнител неща, помаха на камерата и каза „Здравей“, но накрая завърши с почти безизразен поглед…
„Може би ще се помотаем отново скоро…”, ми каза той.
Как остарява един рок музикант?
Ако се фокусираш в нещо такова, то тогава имаш проблем. Но ние наистина не мислим за това. Това което ни помага да останем спокойни е фактът, че не започнахме всичко това, за да достигнем до някъде. Цялата група смятаме нашата работа като едно пътешествие. Не е като да се сме спрели на едно място и да кажем дотук бяхме.
Ние просто сме се качили на лодката и чакаме ветровете да ни отвеят в някаква посока. И всеки път отиваме на ново място. От части, защото сме безстрашни в това какви звуци и песни създаваме, ние сме способни да достигаме до вкусовете и интересите на хората.
Ти имаш голямо семейство – шест деца, а и с групата сте едно цяло. Коя случката, която никога няма да забравиш?
С бандата скоро бяхме в една радио програма. Слушахме парти програма – всякакви нови песни и различни изпълнители на едно място. И ние сме в един малък амфитеатър. Няколко стотин човека. Майк Шинода беше наистина развълнуван, че ще свирим „Heavy” и това беше един вид дебют за песента.
Майк се изнерви, понеже не я бяхме свирили пред толкова хора. Аз му отговорих, че това е нормално за мен, защото се чувствам все едно съм в стаята с всичките ми деца. Знаете ли Бенихана? За да напълним масата ни са нужни двама готвачи. Специален повод? Не, просто е поредния вторник вкъщи.
А коя е най-злепоставящата ти се случка, докато си бил в кола?
Преди да се науча да карам се занимавах с плуване. Дори като дете участвах в състезания. Трябваше да пътувам до Тускон, а моите родители нямаха възможност да ме закарат. Затова отидох с колата на едно друго хлапе. По време на 30 минутния път от Тускон до Феникс, трябваше да отида до тоалетната. Обаче бях прекалено притеснителен да попитам. Не бях самоуверения Честър, които виждате днес. Бях с много ниско самочувствие и се страхувах от всичко.
Не можех да кажа: „Може ли да спрем?“ Доколкото си спомням, родителите, при които се качих, бяха кисели, бяха вбесени, че трябва да пътувам с тях. Така че в първите десет минути трябваше да отида до тоалетната. Десет минути по-късно наистина трябваше да отида. Двайсет минути по-късно вече се потях. Накрая свърших работата в панталоните си и цялата задна част на колата. И не казах нищо, освен едно благодаря, като излизах от автомобила. Поуката от историята е: просто им казвайте да спират.
Не носете цял живот в себе си срама от неизречената истина.
Какво мислиш за квартала, в който живееш?
Все едно живея на остров, защото самият достъп до квартала е труден. Това не се нрави на много хора, но именно това е причината да съм толкова влюбен в него. Понякога се шегувам, че това е единственият остров, които е свързан със земен мост. Полицията е страхотна. Пожарната е страхотна. Болниците са наистина добри.
Училището тук е едно от най-добрите за децата ми. Не сме затворено общество, което е хубаво. Имам съседи, които са от средната класа, а аз пък притежавам имение за 30 млн. долара. Наблюдавам различия, което ми харесва. Чувствам, че тук е добре за децата ми.
Докога ще пееш?
Ако знам всички думи в една песен, или дори само две от тях, аз ще пея колкото се може по-високо. А жена ми през това време ме поглежда: „Моля те спри с това?“ Понеже наистина викам. Не си стоя в ъгъла да си пея „ла ла ла ла“. Просто полудявам! Песента, която ми доставя удоволствие в тези моменти? Вероятно тази на Майли Сайръс – „Party in the U.S.A.”, защото е толкова добра. Но това е Майли Сайръс, така че, знае ли човек…?
За още интересни интервюта, статии, анализи и коментари харесайте страницата ни във Фейсбук Дебати.
