Това е едно от най-хубавите неща, които са се случвали на България: откакто страната е в ЕС, заплатите скочиха, а БВП силно се увеличи. Защо тогава още има сили, които въпреки очевидните предимства работят срещу ЕС?
В началото една задача за трети клас по случай 15-и септември. Изчислете икономическото влияние на еврочленството, като знаете, че България (член на ЕС) и Сърбия (кандидат) са държави, които са сходни по население, манталитет, култура, историческо развитие и срутване на икономиката през 90-те години на миналия век. Сърбия е по-близо до индустриалния център на Европа и традиционно е била малко по-богата държава от България през модерната си история. Отчетете също така, че до 2007-2008 г. БВП на двете държави е на практика идентичен. Настоящата ситуация изглежда така:
- БВП България 2022 г. – $ 86 млрд.
- БВП Сърбия 2022 г. – $ 63,5 млрд.
- Средна работна заплата България 2023 г. – $ 1058,9
- Средна работна заплата Сърбия 2023 г. – $ 783,55
(Отговорът е в края на текста.)
Членството на България в Европейския съюз е едно от най-хубавите неща, които са се случвали на страната в модерната ѝ история. При това „случило“ не е подходяща дума, защото европейското членство е постигнато чрез съзнателните усилия на много хора. Но в крайния резултат има и известна доза късмет, защото не са малко и тези, които работиха и работят срещу него.
Какво носи еврочленството на България
В резултат от това членство България попадна в групата на най-развитите европейски държави и започна да скъсява исторически наложилата се голяма дистанция спрямо тях. В началото на 21-и век БВП на България е 20-25% от средното за ЕС. Сега е близо 60%. Заплатите на българите бяха около 100-200 евро на месец в края на 90-те години на миналия век. Днес, макар и най-ниската в ЕС, средната заплата в страната гони 1000 евро. Темповете на наваксване са бавни и България изостава от Румъния например, която вече е достигнала 75% от средния БВП в ЕС. Но нашата посока на развитие е вярна и трябва да бъде поддържана с търпение и много енергия.
Затова състоянието на ЕС е особено важно за България. Речта пред Европейския парламент на Урсула фон дер Лайен от тази седмица всъщност беше отчет на едно относително успешно справяне с поредица от кризи. Пандемията от Ковид показа, че когато е необходимо, ЕС може бързо да се координира за общи, солидарни действия. Беше създаден Фонд за възстановяване и устойчивост, който почти удвои бюджета на Съюза за програмния период от седем години. Това даде глътка въздух на по-уязвимите икономики (като нашата), които получиха безвъзмездни грантове и възможности за нисколихвени заеми. Бяха закупени и най-добрите ваксини, които поради суеверия ние не използвахме, но така или иначе възможността я имахме като държава членка. (Цената на отказа от нея беше свръхсмъртност от 100 000 души за периода на заразата – антирекорд в световен мащаб.)
Мнозина не вярваха, че ЕС ще действа като единен субект по отношение на войната в Украйна, но сигурно са останали изненадани. ЕС колективно налагаше и налага санкции на Русия, а и успя да не се поддаде на изнудването от руската страна с газ и други енергоносители. Да, имаше много висока инфлация, но и тя като цяло беше овладяна. Същевременно подкрепата на ЕС за Украйна е значителна и безсрочна. Нейното членство в ЕС е и стратегическа цел на целия Съюз, макар да е ясно, че това членство ще отнеме време.
Самият факт, че ЕС сериозно мисли за разширяване – първо към Западните Балкани, а след това към Украйна и Молдова – е показателен за добрата форма, в която Съюзът се намира. Това би трябвало да радва и успокоява българите, защото ЕС е общата рамка, в която нашата страна се развива и на която разчита.
Като цяло българите наистина не поставят членството на страната в ЕС под въпрос – конституционни мнозинства го подкрепят, а над половината от хората смятат, че ЕС се развива добре. Въпреки това обаче в България, както и в други страни на ЕС, има евроскептични гласове и дори такива, които биха искали Съюзът да се разпадне. С какво се обяснява съществуването на такива политически сили, които въпреки очевидните предимства на ЕС водят политика срещу еврочленството?
Кой и защо работи срещу ЕС
В България обикновено популярните аргументи гласят, че противниците на ЕС са някакъв вид „копейки“ – хора, които по един или друг начин са зависими от Русия и се отчитат пред г-жа Митрофанова в руското посолство. Дори президентът Радев не може да се отърси от подобни съмнения, които често започват с подозрението, че неговата кандидатура е била координирана с руския разузнавач генерал Решетников (да не се бърка с художника Решетников, автор на картината „Пак двойка“).
Тези аргументи в голямата си част приличат на градски фолклор, но сигурно има и хора, за които се отнасят валидно. Въпросът е обаче, че двигателите на евроскептицизма не могат да бъдат сведени до подобни истински или мними зависимости. Посланията на политически предприемачи срещу ЕС и в полза на Русия попадат на благодатна почва – както у нас, така и в чужбина – поради следните причини:
Конституционализация на политиката: България се развива икономически добре въпреки безпрецедентната политическа нестабилност през последните години, защото много политики са защитени на конституционно или квази-конституционно ниво. Курсът на лева спрямо еврото е 1,9558 и това не може да се промени заради валутния борд, ERM 2 и предстоящото членство в еврозоната. Прекият данък е плосък и е 10% – това също се е превърнало в нещо като конституционна конвенция. Страната е член на НАТО и има външнополитически задължения, които също са изведени от рутинната политика. Всичко това дава стабилност, но същевременно новосъздадените партии нямат много пространство за разграничаване от старите по съдържание. Затова някои от тях се радикализират и започват да искат референдуми за излизане от ЕС, НАТО и паричната политика на ЕС (на която България е член, макар и с дерогация);
Опортюнизъм в стабилна среда: Тъй като конституционните и квази-конституционните ограничения създават стабилна среда, дори мейнстрийм играчи като Румен Радев и БСП се изкушават да пробват да поразклатят системата за партийни и електорални ползи. Те си мислят, че става дума за калкулиран риск – България няма да излезе от ЕС, но защо да не спечелят някой друг глас с патриотарска и антиджендърска реторика. По подобна логика Борис Джонсън застана зад Брекзит през 2016 г. – надяваше се хем Обединеното кралство да остане в ЕС, хем той да стане министър-председател. Планът му наполовина успя;
Скачени съдове: Колкото по-шумни са „Възраждане“, толкова по-голямо оправдание има за съществуването на „проевропейски“ партии, пък дори и с корупционна репутация, които да спасяват страната от националпопулизма. Симбиозата между ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ като цяло е невероятна: на практика в това НС има алтернативно мнозинство, което винаги може да се задейства. Основата му е, че тези партии са си инструментално полезни една на друга;
Културни войни: Конституционализацията на политиката във финансовата (а и данъчната) сфера оставя пространство за междупартийно състезание в културната област. Затова наблюдаваме прекомерно патриотарското биене в гърдите, издигане на знамена на пилони, обвинения в предателство и свръхупотреба на словосъчетанието „национален интерес“. Идеята е, че така, без да се направи беля в икономиката, могат да се трупат електорални точки;
Пълзяща антисистемност: Политиката в страната малко по малко добива съдържателно антисистемен характер. Засега никой не отхвърля демокрацията, но се налага масово очерняне на партии, парламент и избори. Генерира се недоверие към системата като цяло. Русия, Путин и ваксините всъщност са поводи и символи, които мобилизират тези антисистемни настроения. Затова и антиваксърите са путинофили по принцип – не само у нас, а и в Европа.
Ум царува, ум робува
От тази гледна точка евроскептицизмът и путинофилството в България не бива да бъдат разглеждани (само) като пропагандна операция на враждебна към момента страна. ДАНС и службите трябва да работят по-добре, но проблемът няма да се реши чрез тях. Необходимо е по-сериозно вглеждане във вътрешната политика. Без да се рушат или отменят конституционализираните нейни части, да се направи опит креативно да се отговори на реални проблеми. Един от тях е налагащата се голяма разлика и неравенство между столицата и останалата част от страната. Вътрешнодържавното неравенство нараства в целия развит свят (към който вече и ние принадлежим с някои уговорки). Изоставането на страната (а и на Европа като цяло) във върхови технологии, изкуствен интелект и т.н. също е важен структурен проблем. И, разбира се, крайно време е българската политика да се поизчисти (а не поизпере) от компрометирани политици. Това са трите мегазадачи, които ще определят европейското бъдеще на страната.
А иначе отговорът на задачата за икономическата роля на еврочленството е ясен. България щеше да бъде поне с една четвърт по-бедна без него. А ако бяхме се справили с корупцията и завладяването на държавата, ако водехме политики като тези на Румъния, щяхме да сме и още по-напред спрямо съседите ни, които не са страни членки на ЕС. Но ум царува, ум робува и най-вече – занимава се с птицевъдство на дребно.
*Текстът е публикуван в „Дойче Веле“. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук
