Специалист по политическо оцеляване, вещ тактик и познавач на човешката психика, влюбен във властта монарх: всичко това му приляга еднакво добре. И все пак: в историята той ще остане като канцлер на Обединението.
В паметта на германците от Изток и Запад са се врязали съдбоносните дни около 9 ноември 1989, когато падна Берлинската стена. Паметни остават и историческите думи на Хелмут Кол, казани тогава на голям митинг в Западен Берлин:
„Става въпрос за Германия – за единство, право и свобода. Да живее свободната германска татковина, да живее свободна и обединена Европа.”
Свободна германска татковина? Тези думи на Кол звучат като чиста провокация за левите сили, които съзират опасността от възраждането на един злощастен призрак от миналото. И съседите на Германия посрещат новината за падането на стената със смесени чувства. Известно е, че британската министър-председателка Маргарет Тачър по-късно е категоричен противник на Обединението, защото й се струва твърде опасно.
Канцлерът Хелмут Кол обаче успява да разсее повечето от тези опасения, а благодарение на установените лични контакти със съветския ръководител Михаил Горбачов успява да спечели и неговото доверие като надежден политически партньор. В резултат на всичко това Горбачов се съгласява да изтегли съветските войски от територията на ГДР. По-малко от година след падането на Берлинската стена, в нощта на 2-ри срещу 3-ти октомври 1990 г., с пищен фойерверк на Бранденбургската врата в Берлин, дотогава символ на разделението, е отпразнувано Обединението на Германия.
Заслугата на Хелмут Кол е, че решително и дейно той се възползва от възможностите, които му открива историческият момент в Германия. Голямата му цел обаче винаги е била обединена Европа. В младежките си години, малко след края на войната, заедно с приятели от родния му Лудвигсхафен Кол събарял колове по границата с Франция. По-късно политикът с докторска титла по история често се връща към тази тема: „За нас, германците, е въпрос на съдба да продължаваме процесите на европейското единение. За нас тази политика няма алтернатива.”
И чак на второ място идват властовите му амбиции. Власт, от която той се нуждае, за да осъществява мечтите си: още на 29 години той става депутат в парламента на родната си провинция Райнланд-Пфалц; на 33 години е избран за председател на парламентарната група и става най-младият шеф на фракция в местен парламент; 6 години по-късно Хелмут Кол вече е министър-председател на провинцията, а през юни 1973 г. става и председател на германските християндемократи. На този пост се задържа в продължение на цели 25 години. Едва спечелил тази битка, Кол формулира следващата си цел: „Искам да стана канцлер. Ще спечеля изборите и ще стана канцлер!”
През 1976 г. той се разминава на косъм с тази цел. Тогава коалицията от социалдемократи и либерали, начело с Хелмут Шмит, печели изборите с малка преднина. На следващите избори – през 1980 година – общият кандидат на Християндемократическия съюз и на Християнсоциалния съюз /ХДС/ХСС/ – Франц-Йозеф Щраус – се проваля, а това открива пред Хелмут Кол пътя към заветната му цел. През 1982 г. той успява да привлече за коалиционен партньор свободните демократи, които малко преди това са разтрогнали съюза си със социалдемократите. След социалдемократа Хелмут Шмит на власт идва Хелмут Кол, който внася сериозни промени в икономическата и социалната политика на своя предшественик. Новият кабинет успява да намали вътрешния дълг, но се проваля в усилията си да се справи с високата безработица. Това води до нарастване на недоволството в страната.
Изборите през 1987 година са отрезвяващи за Кол – той ги печели, но със слаб резултат. А изборите през 1990 година със сигурност щяха да завършат с провал за „несменяемия канцлер”, ако междувременно не се бе случило Обединението на Германия. И тъкмо когато всички го считат за „бита фигура”, Кол успява отново да спечели: през 1994 г. оцелява буквално „на косъм”, но 4 години по-късно вече няма никакъв шанс за победа. Година след изборната загуба го застига и скандалът с нелегалните партийни дарения. Християндемократическият съюз е принуден да плаща огромни парични глоби, а Кол – да се откаже от почетното председателско място в партията. Със сигурност това е и най-горчивият хап в цялата политическа кариера на Хелмут Кол – канцлера на Обединението.
