„Да завещаем на децата си свят, в който човешките права, демокрацията и зачитането на всички хора са норма“

Реч на Леополдо Лопес, бивш кмет на Каракас (Венецуела) и един от лидерите на венецуелската опозиция в изгнание, по време на събитието TEDNext 2024, което се проведе в Атланта, щата Джорджия, в края на октомври тази година.

Днес искам да поговоря за нещо, което е в центъра на живота ми през последните няколко години – свободата и демокрацията.

През 2000 г. бях избран за кмет на Каракас, столицата на Венецуела. През 2004 г. бях преизбран. И през 2008 г., когато бях кандидат за по-висок пост, ми беше забранено да участвам в надпреварата. Защото щяхме да спечелим. Впоследствие поставихме началото на движение за ненасилствена гражданска съпротива и си сътрудничихме с хора от цяла Венецуела, за да изградим мрежа, която би могла да се противопостави на диктатурата на Николас Мадуро.

Мадуро беше избран за президент през 2013 г. Той открадна изборите. И през януари 2014 г. ние призовахме хората да излязат на протест. Десетки хиляди хора излязоха по улиците. И заради това аз се оказах в затвора. Прекарах следващите седем години като затворник, [като повече от три години бях] в единична килия във военен затвор.

Историята на Венецуела, моята родина, подобно на много други латиноамерикански държави, е история на военно управление, изгнание, хвърляне в затвора и политика.

Бях чел доста за затворническия живот; четох за обичайните заподозрени – Мандела, Ганди, моя пример за подражание Мартин Лутър Кинг, както и за опита на мои сънародници, включително моя прадядо, който дълги години е бил политически затворник и е починал в изгнание.

Всичко, което те споделяха, касаеше положението, в което те са се намирали, но всички говореха за това колко е важно да имаш дневен режим. Затова аз си създадох режим още от първия ми ден в затвора, 18 февруари 2014 г. Режимът ми беше простичък.

Всеки ден правех три неща: молех се, за да се погрижа за душата си; четях или пишех, за да ангажирам ума си; и изпълнявах физически упражнения. Правех тези три неща със спартанска дисциплина всеки ден. Придържайки се към този режим, в края на деня имах чувството, че съм победител.

Имаше обаче едно нещо, за което си мислех всеки Божи ден: защо бях в затвора.

Убеден съм, че това е валидно за всички затворници, независимо дали са изпратени в затвора по политически, или по други причини. В известна степен затворите са създадени с тази цел.

Всеки ден размишлявах за същността на свободата и демокрацията. И там, в единичната килия с размери два на два метра, наистина разбрах значението на свободата. Осъзнах, че свободата не се свежда до едно-единствено нещо, а се изразява във възможността да правиш много неща – да изразяваш мнението си, да се движиш свободно в собствената си страна, да се сдружаваш с хора, с които искаш да се сдружаваш, да се молиш на когото пожелаеш, да притежаваш имущество.

Всички тези неща ми бяха отнети, бяха отнети и на милиони други венецуелци. Стана ми пределно ясно, че свободата и демокрацията са двете страни на монетата, че зависят една от друга. Не можеш да имаш свобода без демокрация. Не можеш да имаш демокрация, ако хората не са свободни.

Започнах да размишлявам за състоянието на демокрацията. Всъщност следващия месец, през ноември, ще отбележим 35-ата годишнина от падането на Берлинската стена.

По онова време бях в университета. Спомням си всеобщото вълнение през 90-те години, свързано с разпространяването на демокрацията, свободата и човешките права. Спомням си, че преподавателите ми посещаваха различни държави заедно със студенти.

Но ако се върнем 35 години назад и после прескочим обратно в настоящето, ще видим, че нещата не се развиха според очакванията ни. Едва преди 10 години, горе-долу по същото време, когато ме изпратиха в затвора, 42% от световното население, или 3,1 млрд. души, е живеело в условия на авторитарно управление. В наши дни делът на хората по света, които живеят в условията на някаква форма на авторитарно управление, вече е 72%.

Това означава, че 5,7 млрд. души по света нямат правата, които имат повечето хора в тази зала – те не могат да говорят свободно, не могат да се придвижват свободно, не могат да се молят свободно, не могат да притежават имущество. Повтарям: 5,7 млрд. души в света.

След [почти] седем години, които прекарах като затворник, успях да избягам и заживях в изгнание.

Животът в изгнание е друг вид затвор. В началото ми беше трудно. Но после започнах да срещам други хора, които също като мен бяха ръководили протести в родните си страни, бяха политически затворници и сега живееха в изгнание.

Ние се различавахме по всевъзможни начини: цвят на кожата, религия, език, семейна история, история на страните, от които идвахме. Бяхме много различни, но когато обсъждахме какво означава да се бориш за свободата и да се противопоставяш на авторитаризма, аз бях сред приятели. Бяхме едни и същи хора, едно и също движение.

С Гари Каспаров от Русия и една невероятна жена от Иран, Масих Алинежад, решихме да създадем алианс на защитниците на демокрацията и борците за свобода. Така основахме Световния конгрес на свободата, обединяващ стотици лидери. Виждали сте работата на много от тях в Хонконг, Русия, Беларус, Уганда, Зимбабве, Афганистан, Камбоджа, Никарагуа, Куба.

Обединихме се в името на една цел: да премахнем авторитаризма и да установим демокрация в родните си страни. С времето обаче ни стана кристално ясно, че срещу себе си имахме не просто местния авторитарен лидер, а мрежа от авторитарни лидери.

За мнозина може да не е очевидно, но авторитарните лидери си сътрудничат и се подкрепят – дипломатически, финансово, военно, през клептократските си мрежи.

Техният съюз не е идеологически, той няма нищо общо с идеологията. Тук не става дума за леви, десни, консерватори или либерали, а за власт, пари и един общ враг: демокрацията. Това е причината да имаме алианс на националистите от Русия, теократите от Иран и комунистите от Китай.

След като авторитарните лидери си сътрудничат и 72% от световното население живее в условия на авторитарно управление, е време да се замислим защо трябва да ни пука за това, защо на абсолютно всеки трябва да му пука за това.

Защо на човек, който живее в САЩ, Европа или която и да е държава с добре функционираща демократична система, трябва да му пука за това? Ами ако ви е грижа за климатичните промени, ако ви е грижа за половото равенство, ако ви е грижа за правата на жените, ако ви е грижа за човешките права, ако ви е грижа за произтичащите от корупцията проблеми, ако ви е грижа за миграцията, то тогава възходът на авторитаризма трябва да ви притеснява и следва да осъзнавате нуждата от установяването на демокрация.

За 30% от въглеродните емисии са отговорни Китай и Русия. Около 80% от бедността по света е резултат от условията в авторитарните държави. Основната причина за 90% от принудителната миграция – и ние, венецуелците, можем да го потвърдим – е авторитаризмът. Затова трябва да ни е грижа.

Какво може да се направи по отношение на това предизвикателство? Аз лично смятам, че е дошъл моментът да достигнем повратна точка в ангажираността на хората по света с цел да създадем движение, което да се бори за свобода и демокрация.

Замислете се за движението, борещо се с климатичните промени, преди 20, 30, 40 години. То не е било в центъра на обществения живот; имало го е, но не е било водеща тема. И какво се случва после?

Изследователи, правителства, създатели на политики, активисти, творци, учители, учащи, деца – всички се обединяват в името на общата кауза. Спомням си как през 80-те и 90-те години хората поглеждаха към небето и си мислеха, че там някъде има озонова дупка, която може да унищожи света – т.е. заплахата беше много ясна.

Хората, в това число и създателите на политики, се обединиха и днес [климатичните промени] са водеща тема и се предприемат действия в тази посока. Според мен сме достигнали същия етап по отношение на демокрацията и свободата. Ако настоящата тенденция се запази, може да се озовем в ситуацията през 2050 г. всички хора по света да живеят в условията на авторитарно управление. Ето защо трябва да действаме сега!

Какво можем да направим?

Смятам, че първата стъпка е да приемем, че трябва да преминем в атака. Трябва да спрем да легитимираме авторитарните лидери. Днес на тях им е комфортно – те правят бизнес и с правителства, и с компании. Трябва да бъдем находчиви в използването на санкции и да намерим начини да им потърсим отговорност за потъпкването на човешки права.

Второ, необходима е подкрепа за движенията, борещи за демокрация и свобода. В САЩ, страната с най-активна филантропска общност в света, едва 2% от всички дарения отиват за дейности, свързани с укрепване на демокрацията. Само 2%! При това само частица от тези 2% отиват за укрепване на демокрацията извън САЩ.

Просто това не е приоритет. Оказването на подкрепа на продемократични движения, на хората, които искат да бъдат свободни, е редно да бъде приоритет за всички ни.

Нека ви дам пример с технологиите: предоставяне на свободен достъп до интернет, без налагане на цензура. Замислете се за потенциалния трансформиращ капацитет на всеобщия достъп до интернет.

Позволете ми да ви дам още един пример, свързан с използването на нови технологии като биткойн за подхранване на потенциала на тези движения. Това вече се прави.

Във Венецуела ние помогнахме на повече от 80 000 лекари и медицински сестри да използват стейбълкойн и биткойн, тъй като хората, живеещи в авторитарни държави, са подложени на финансов апартейд. Трябва да осигурим възможности за обучение и да позволим на тези движения да участват в глобалния разговор.

И накрая, трябва да изградим глобално движение. Никой не може да постигне това сам – няма такъв човек, няма такава организация, няма такова правителство. Както в случая с климатичните промени, трябва да разглеждаме това предизвикателство през призмата на мрежовия подход.

Трябва да създадем и да активираме звена, свързани помежду си в глобална мрежа.

Трябва да направим така, че абсолютно всеки да може да допринесе за каузата според възможностите си – творци, интелектуалци, изследователи, активисти, правителства.

Всеки може да сформира свое собствено звено със сходна цел, а именно утвърждаване на свободата и демокрацията.

Единичната килия, в която бях изолиран в затвора, имаше прозорец. През неговия процеп виждах едно дърво, сред чиито клони имаше ястреб. Наблюдавах този ястреб с часове.

Струва ми се, че човек би съзерцавал някоя животинка толкова дълго време, само ако се интересува от биология или е в затвора. Непрекъснато разказвах на надзирателите за ястреба и веднъж един от тях ми каза: „Знаеш ли, ястребът е минал през бодлива тел и се е наранил“. Тогава аз му казах: „Доведете го при мен“. И за моя изненада, те го доведоха, може би защото си мислеха, че той щеше да умре. Започнах да храня ястреба. Това е [снимка на] ястреба в затворническата ми килия [показва я на екрана – б.пр.], а това е рисунка на затвора, в който бях, на онова дърво и на ястреба.

Минаха два-три месеца и един ден те дойдоха, хвърлиха одеяло върху ястреба и го отведоха. Това, естествено, ме разстрои. Не мина и един ден обаче и ястребът отново се появи на същото дърво. Това ми вдъхна увереност, че без значение колко ти е трудно, без значение колко малки са шансовете ти за успех, този успех все пак е възможен и ние винаги можем да се справим с предизвикателствата, пред които се изправяме.

Затова ви призовавам да отстоявате правата си, да говорите, да направите нещо в името на свободата ни. Сега е моментът, имаме 25 години на разположение. Нека да завещаем на децата си свят, в който човешките права, демокрацията и зачитането на всички хора са норма. Благодаря ви от сърце.

Текстът е публикуван в Портал „Култура“. Превод от английски Даниел Пенев. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.