Тия дни, гледайки войната в Украйна, все по-често се сещам за Фолкландската война. Между тия две войни има толкова паралели, че чак звучат някак нагласено – докато не се сетим, че манталитетът на диктаторите не се променя и следователно онова, което правят, е все едно и също. Въпросът е лидерите на демократичните страни, бидейки с по-гъвкаво съзнание, да могат овреме да правят съответните изводи.
На 2 април 1982 година аржентинският диктатор генерал Галтиери издава заповед на аржентинските въоръжени сили да нахлуят на Фолкландските острови, за да освободят своите братя-аржентинци от английския гнет. На 24 февруари 2022 година
руският диктатор Путин вкарва войските си в Украйна,
за да освободят украинския народ, който всъщност бил руски, от гнета на проамерикански „нацисти“.
Галтиери избира да нападне в началото на задаващата се зима, та ако британците решат да доплават с флотата си, за да се разправят, да бъдат отказани от огромните океански вълни и тежките антарктически студове. Путин избира да нападне в началото на пролетта, та украинците, ако решат да се съпротивляват, да затънат в задаващата се пролетна кал.
Имаме филмирани свидетелства и на аржентински, и на руски войници. Те са
еднакво втрещени от лъжата,
с която са изпратени на война. Аржентинците не намират свои събратя на Фолкландските острови, а се натъкват на чисто английско население, обитаващо британска суверенна територия, което не иска никакви аржентинци. Руснаците се натъкват в Украйна на украински, а не на руски народ, който незабавно се вдига на въоръжен отпор, тъй като не иска никакви руснаци.
В началото и на двете войни воюващите страни, както и световната общност, не си представят, че стартира истинска, сериозна война. През седмиците, през които британският експедиционен корпус прекосява целия Атлантически океан на път за островите, нито британските военни, струпани по корабите, нито аржентинските, окопаващи се по брега, са можели да си представят истинско военно противопоставяне. В първите седмици на украинската война, след като руснаците са отблъснати от Киев, Харков и Одеса, повечето хора си представят, че дълга война няма да има.
Истинска война все пак започва и в двата случая. И в двата случая климатичните съображения на агресорите не дават резултат. Нито зимата спира британците през 1982 година, нито пролетта – украинците през 2022. Война започва, но нито Галтиери през 1982 година, нито Путин през 2022 се отказват. Вместо бързо да стигнат до правилните изводи – „британците все пак дойдоха“ и, съответно,
„украинците няма да се предадат“
и двамата диктатори се запъват да воюват „докрай“.
Влизат в дълга война, за която нито са подготвени, нито са правили сериозно стратегическо планиране. Не вземат разумното, а – неразумното решение. Защо? Защото диктаторите, за разлика от лидерите на демократични страни, не действат рационално. При тях всичко е психология и ако тя не бъде разбрана – те няма да бъдат разбрани.
Психологичният момент тук е следният. Диктаторите не смятат, че за тях важат каквито и да било ограничения или правила. На своя територия те вече са доказали пред себе си, че могат да правят, каквото си искат – да
крадат, лъжат, убиват и мародерстват
без оглед на това, какво мисли за това правото, международната общност или собственият им народ. Тяхното послание е: „Правим, каквото си искаме, каквото и да си мислите вие“. И започват да гледат наоколо с характерно високомерие.
Диктаторите презират всички и особено онези, които играят по правилата, т.е. ограничават своите щения и нагони. За диктаторите такива хора са слабаци, независимо дали иде реч за собствените им граждани или за други държави. Те, диктаторите, са убедени, че винаги ще бъдат по-силните.
В началото на 1982 година Галтиери искрено и дълбоко презира британците. За него те са жалка бивша империя със смешни претенции за Велика сила. Освен това, те са предвождани от две – смях в залата – жени: кралицата Елизабет Втора и премиерката Маргарет Тачър. Е, как един „истински“ мъж в униформа да взема такива хора на сериозно?
В началото на 2022 година Путин искрено презира „колективния Запад“. За него това са женчовци с меки китки, „еврогейове“ и „либерасти“ – някакви страхливци, които
никога няма да посмеят да застанат срещу него,
силния, подобния на Петър Велики.
Подобно презрение е толкова интензивно, че и през 1982, и през 2022 надделява над всякакви разумни съображения. Затова, каквото и да става на бойното поле,
Галтиери и Путин са убедени, че бързо ще победят,
тъй като няма как женчовците да не загубят. И в двата случая, обаче, „женчовците“ се оказват втрещяващо по-силни. През 1982 година Тачър е съвършено наясно с презрението, което Галтиери изпитва към нея – и използва това знание, за да го надиграе.
Докато той се пъчи пред камерите, тя договаря подкрепа за страната си както от ООН, така и от американския президент Рейгън, макар САЩ да са традиционни и близки съюзници на Аржентина. А после, когато напук на настъпващата зима британските подразделения дебаркират на Фолкландите, те воюват по съвършено сериозен начин в продължение на 74 дни и на 14 юни аржентинците капитулират.
Какво убягва на Галтиери в цялата ситуация? Докато се опива да презира „онази жена“, той е забравил един фундаментален факт. В стоте години преди Фолкландската война, аржентинската армия е била ангажирана единствено с потушаването на племенни въстания и с участие в десетина граждански войни. Тя реален военен опит срещу други държави няма. За същите сто години британските въоръжени сили са водили големи войни срещу всички Велики сили и са печелили повечето. Да не говорим, че като дълголетна империя Британия има най-големия световен опит в осъществяването на наказателни операции далеч от дома, каквато е за тях войната за островите.
На старта на украинската война
Путин е съвършено убеден, че западните сили
„малко ще пошумят и после ще им мине“, а междувременно Украйна ще е станала част от Руската федерация. Той презира едновременно украинците, които очаква бързо да се предадат, и западните сили, от които очаква жалък хленч и вътрешни спорове, които да парализират тяхната воля за отпор.
Какво убягва на Путин по повод на украинската война? Докато презира всички, той забравя един фундаментален факт. За предходните над сто години демократичните държави нееднократно са демонстрирали, че
когато са наистина заплашени от диктатор,
те умеят много бързо да се сплотят в своя защита. И не само да се сплотят, но да налеят такива ресурси във военното си усилие, каквито съответните агресори – кайзер Вилхелм, Хитлер, Мусолини, Хирохито, Галтиери – изобщо не си представят, че могат да съществуват. И не само да налеят безкрайни ресурси, но и да победят.
Презрението, откъснато от всякакви връзки с действителността, обяснява упорството както на Галтиери, така и на Путин да продължават войни, които очевидно са загубени, тъй като се водят срещу един невероятно мобилизиран и много ядосан „колективен Запад“. Надеждата, която ги крепи до края е, че рано или късно „женчовската“ същност на западните сили ще се прояви и те ще отстъпят.
Последствията от подобно неразумно поведение са катастрофални за съответните неразумни индивиди. През 1982 година, след като губи войната срещу британците, Галтиери губи и властта. Военната хунта е свалена. Настъпва световният залез на хунтите изобщо.
В глобален мащаб, най-важното последствие е настъпилото втрещяване сред лидерите в Кремъл. И те, както Галтиери, презират Британия като жалка бивша империя със смешни претенции, освен това – поведена към война от някаква си жена. Очакват, разбира се, подобният на тях мъжкар Галтиери да я размаже. Размазан, обаче, се оказва той.
Кремълските старци са в ступор:
Ами ако тази жена утре ни се ядоса на нас по същия начин, по който се ядоса на Галтиери – и бъде по същия начин подкрепена от оня луд каубой в Белия дом?
В следващите години кремълските лидери отстъпват бързо и навсякъде. Прекратяват подкрепата за партизански движения в Африка и Латинска Америка, не нахлуват с танкове в разбунтувала се Полша, извеждат войските си от Афганистан и оставят бившите си сателити в Източна Европа да свалят комунистическите си правителства. Накрая са принудени да наблюдават как Съветският съюз се разпада на съставните си републики, докато Източна и Западна Германия се обединяват в единна държава.
Путин губи войната в Украйна и последствията вече са налице; те много наподобяват онези от 1982 година. Пропутинските популистки политици започват да отстъпват по цялата карта. Вучич се опитва да вземе завоя към ЕС. Орбан потъва в безпрецедентна стопанска криза, причинена от прекомерно близките връзки с Русия, и се обръща за подкрепа към „колективния Запад“.
Борисов никога няма отново да бъде премиер
на България, а Тръмп – президент на САЩ. Взелите властта крайнодесни в Швеция внимават да не дразнят ЕС, а техните колеги в Италия при първа възможност развяха знамето на ЕС. Междувременно демократичните страни са сплотени и уверени в себе си, както не са били в продължение на десетилетия.
По-болезнена за Путин е промяната на статута на Русия в близкото географско обкръжение. Грузинците искат „в Европа“ и вдигат съответните бунтове. Арменците увеличават дистанцията от Москва, както правят повечето мюсюлмански държави в Средна Азия. Индийците откровено се присмиват на лъжите на руския външен министър Лавров. Китайците гледат на Русия като на регионален играч със затихващи функции.
Може би най-болезненият засега ефект за Москва от украинската война е изчезването на страха от Русия. Това е основна тема на руските пропагандатори, които вечер след вечер повтарят от ТВ-екраните: „Ама защо всички престанаха да се страхуват от нас? Как смеят?“. На мястото на страха се намести присмехът. Светът всекидневно се подиграва на
претенциите на руската армия да бъде „втора в света“.
Дори украинците, които търпят зверствата на руските агресори, не могат да намерят в себе си сили истински да ги намразят. И на тях по-лесно им се удава да им се присмиват.
Най-важният резултат от победата на британците във Фолкландската война е може би това, че милиони хора по света престанаха да се страхуват, че хунтите и диктаторите в крайна сметка ще победят свободния свят. Най-важният резултат от крайната победа на Украйна и нейните съюзници в сегашната война ще е може би това, че страхът изобщо ще напусне международните отношения и всеки, който се опита да го съживи, ще бъде удавен в океан от присмех.
Текстът е препубликуван от „Дойче веле“, негов автор е проф. Евгений Дайнов. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук
