Атанас Славов е доктор по конституционно право и магистър по право на СУ „Св. Климент Охридски”, където преподава (Катедра „Публична администрация” и „Европеистика”. Има защитен докторат по право (консолидиране на демокрацията и политическата теология) в Университета на Глазгоу (Шотландия). Специализирал конституционализъм и либерална политическа теория в Института за хуманитарни изследвания (САЩ), Университета Тилбург, Института за хуманитарни науки (Австрия). Изследователски интереси и публикации: конституционното право и теория, пряката демокрация и гражданското участие, правото и религията, политическата теология. Бил е съветник по конституционни въпроси на министъра на правосъдието (август 2014-декември 2015), държавен експерт в “Съвета по законодателство” на министерството.Правен консултант в неправителствения сектор. Д-р Атанас Славов е съучредител и член на Сдружение „Граждански съвет“.
Постоянните корупционни практики на властта поставят все по-настойчиво въпроса за демонтирането на управляващия политико-олигархичния картел, ако искаме да запазим демокрацията в България. Очевидната липса на демократични политически формации в парламента, които да работят за засилена евроатлантическа интеграция на страната, за радикална съдебна реформа, за пълноценно и автентично гражданско участие, поставя на дневен ред необходимостта от консолидация на това демократично пространство. Целта трябва да бъде не просто връщане в голямата политика чрез осигуряване на влиятелно политическо представителство, но и промяна на цялостния трайно корупционен модел на управление.
Какво обединява/разединява разнородните демократични партии и организации?
На първо място, това е отношението към настоящия политико-олигархичен модел, в който участват както формално управляващите ГЕРБ и Обединени патриоти, така и поддържащата същия модел клика на БСП и ДПС. В корупционното разпределяне на публични ресурси участват всички, отвъд формалното разделение управляващи-опозиция.
По този критерий останалите непредставени в парламента формации се намират в различно положение. От една страна са ДСБ и „Да, България“ – с политическите си действия двете формации ясно се разграничават от авторитарно-олигархичния модел, обявяват се за безкомпромисна опозиция и предлагат изграждане на цялостна алтернатива на управлението.
От друга страна, това са СДС и ДБГ, които имаха твърде компромисно поведение при участието си във втория кабинет на премиера Борисов и така обслужиха цялостно именно този модел, като и сега имат пак компромисно и по-скоро обърнато към властта поведение.
На второ място е ясната и последователно отстоявана позиция за евроатлантическата интеграция на страната. Единствено извънпарламентарната демократична опозиция заявява безкомпромисна позиция по някои ключови европейски и геополитически теми – по-пълна интеграция в ЕС : влизане в еврозоната и приемане в Шенгенското пространство, създаване на Европейски енергиен съюз, засилване на интеграцията в сферите на сигурността и правосъдието; по-пълноценно включване в НАТО – в съвместни мисии, в общи проекти за превъоръжаване, приемане на нова технологична платформа за въоръжените ни сили; поддържане на европейските и международните санкции срещу Русия, която е агресор в Украйна по всички норми на международното право. По този критерий – евроатлантическа интеграция на България нито ГЕРБ и управляващото мнозинство като цяло, нито парламентарната опозиция могат да бъдат причислени към демократичното пространство.
От извънпарламентарните дясноцентристки формации единствено „Да, България“ и ДСБ имат достатъчно категорична позиция по тези въпроси, която ги различава от всички останали. От ДБГ гравитират в тази посока, но без открито да критикуват управлението заради компромисните му позиции.
На трето място е отношението към извършването на радикална съдебна реформа и на реформа на прокуратурата. Докато управляващите опитват да ревизират и отменят дори и малкото смислени промени от 20154-2016г., по този критерий най-последователна позиция, подкрепена с конкретни политически действия, имат „Да, България“ и ДСБ. Безспорна е морално-политическата легитимност на Христо Иванов и оглавяваната от него формация да отстояват принципите на радикалната съдебна реформа.
В ключов за съдебната реформа момент през есента на 2015 г. ДСБ последователно подкрепяше усилията на министър Иванов, а след неговата оставка, също обяви излизане в опозиция. Оставането на СДС, ДБГ, БЗНС във второто правителство на Борисов прокара дълбока разделителна линия между формациите, готови да обслужват статуквото и радикалните реформатори в лицето на Хр. Иванов и ДСБ.
Необходимостта от цялостна реформа на прокуратурата и премахване на „съветския модел“ на системата (по определението на Венецианската комисия), както и въвеждането на механизъм за реална отчетност и отстраняване на главния прокурор, се застъпват отново само от „Да, България“ и ДСБ.
Съществена разграничителна линия е и общото отношение към тоталитарното комунистическо минало, вкл. искане и действие за разкриване на пълната истина за тоталитарния режим, пълно разсекретяване на досиетата на секретните служби, извършване на последователна лустрация.
Отношението на ГЕРБ по темата е колебливо и непоследователно. Експлоатират антикомунистическата риторика, но подкрепят и предлагат за политически позиции, лица работили и сътрудничели на комунистическите тайни служби.
Разликата между част от непредстваените в парламента формации по този критерий е, че някои от тях – СДС, ДБГ, ДСБ, БЗНС са имали участие във властта, но не са постигнали в цялост резултата, направили са определени компромиси, не са извършили лустрация. Други, като новопоявилата се формации „Да, България“ заявяват ясни антикомунистически възгледи, но все още не са имали възможността и позицията да предложат и осъществят конкретни политики в тази връзка.
Много различно е и осъзнаването на необходимостта демократичната политика да се прави преди всичко от и за гражданите, а не за партийните елити, от гражданско участие в управлението. Най-автентична позиция тук има формациията „Да, България“, възникнала като функция на потребността за представителство на една по-широка гражданска общност и разчитаща на генетичната си връзка с различни граждански мрежи и организации.
ДСБ, въпреки силно елитистката си риторика, също имат изградени партньорства и силен рефлекс за взаимодействие с разлинчи граждански формати и инициативи. По-центристката формация „Зелените“ също има немалка история на сътрудничество с гражданското общество, на подкрепа за референдуми, граждански инициативи и протестни акции. Самата формация възниква като опит за политическо представителство имено на активни екологични граждански групи.
По всички така изброени критерии за общност между демократичните извънпарламентарни формации, най-пълно покритие като заявени и отстоявани ценности, политики и проведени конкретни публични действия има при „Да, България“ и ДСБ. Към тях се добавят естествено и „Зелените“, които последователно се борят за спиране и осветляване на корупционни практики на всички нива (от местно и областно до национално) и подкрепят активното гражданско включване не само в сферата на зелените политики, но цялостно в процеса на изработване на политики и закони.
Другите по-значими формации (най-вече СДС и ДБГ) в една или друга степен натрупаха доста история на компромиси с олигархичния модел, която трудно могат да компенсират с добре звучащи, но непоследвани от реални действия политически декларации.
Ето защо, при структурирането на демократичната общност около някакво по-консолидирано ядро, най-прагматично, работещо и с най-големи изгледи за успех в изграждането на цялостна алтернатива на статуквото се очертава ядрото на „Да, България“, ДСБ и „Зелените“. Тяхното политическо поведение през следващите месеци, ще е показателно за зрелостта на демократичната общност да поеме отговорност за политическото представителство на проевропейската и демократична част от българското общество.
Създаването на по-широка политическа платформа, изграждането на граждански коалиции и мрежи за подкрепа и действие сред демократичните и евроатлантически граждански общности, е единственият шанс за политическо оцеляване на демократичната общност, но и за поемане на отговорност за управлението на страната на един следващ етап.
