Дори 75 години след края на Втората световна война българите не могат единодушно да кажат дали са били окупирани или освободени от Съветския съюз. В повечето случаи това е въпрос на лично мнение.
Двете пощенски картички, които моят прадядо от България е написал преди толкова много десетилетия, се съхраняват в една кутия между много документи, военни медали и украшения, увити в смачкано прозрачно фолио. Едната картичка, на която е изобразено училище в Печ, Унгария, е с дата април 1945 г. „Аз съм в добро здраве. И се надявам, че и вие сте здрави и добре у дома“, пише на дъщеря си Христо Иванов, насилствено вербуван от Червената армия, защото е ветеринарен лекар.
Втората картичка, която показва идилична улична алея в Дойчландсберг, Австрия, е с дата 17 май 1945 г. Христо Иванов пише на семейството си, че може би ще се прибере скоро: „Учете и бъдете старателни, така че когато войната свърши и аз се прибера, да можете да ме посрещнете с гордост“, казва той на дъщеря си. За него ключът към успеха винаги са били старанието и образованието.
Щяло е обаче да се окаже, че той греши.
Съветските сили- освободители или окупатори?
Червената армия нахлува в България през септември 1944 г. През следващите три месеца са убити около 30 000 души – бивши министри, журналисти, духовници, бизнесмени, интелектуалци и големи земевладелци, всички обвинени в подривни дейности срещу комунистическата система.
Хиляди хора са убити в концлагера в Белене.
Оказа се, че тогава трудолюбието и ученето нямат никакво значение; единственото важно е да бъдеш в правилната партия.
Тъй като баба ми не беше официален член на комунистическата партия, не й беше позволено да се обучава в училище за медици. Вместо това тя стана учител по биология и химия и преподаваше в едно малко село. Твърди се, че братът на прадядо ми се е самоубил, но никой в семейството ми не вярва на тази история – казват, че е бил убит. Той беше открито скептичен към установяването на комунистическото управление в България.
Тези настроения продължават да разделят общественото мнение и до днес. Някои смятат, че Червената армия е освободила България през септември 1944 г., други твърдят, че страната е била окупирана.
Между двата фронта
България не участва във Втората световна война до 1941 г., когато по настояване на цар Борис III страната се присъединява към Тристранния пакт. Германски войски са разположени в страната. Управниците в София се надяват, че този съюз с Германия ще им позволи да окупират части от териториите на запад от тях, части от днешна Сърбия и Северна Македония.
Три години по-късно Червената армия обгражда българските граници. На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на Царство България, като отхвърля исканото от българската страна примирие. Червената армия преминава през северната граница и окупира черноморските курортни градове Варна и Бургас, пленявайки немските моряци, останали в страната. Същия ден България скъсва дипломатическите си отношения с Германия.
При нахлуването си в България Червената армия почти не среща съпротива. Голяма част от хората са недоволни от правителството и монархията. Без повече шум в страната е създадено контролирано от Москва марионетно правителство. В този момент България застава на страна на Съветския съюз, а Германия става врагът. Много мъже са избрани да бъдат войници в Червената армия, включително и прадядо ми.
Когато Втората световна война приключва, България е на страната на победителите. „България се нуждае от приятелството на СССР така, както всяко живо същество се нуждае от кислород и слънце, за да оцелее.“. Така Георги Димитров, бъдещият комунистически лидер на страната, описва новия съюз. Много хора и до ден днешен твърдят, че България е била освободена, макар и съветското влияние след края на войната да не донася със себе си така жадуваната свобода.
Присъствието на миналото
След падането на Берлинската стена и разпадането на комунистическия режим много източноевропейски държави опитват да приемат миналото си – но не и България. Дори 30 години след падането на Берлинската стена и идването на демокрацията в страната, публичен дебат за зверствата, извършени от комунистическия режим, почти няма. Едва миналата година бяха пренаписани учебниците по история за десети клас, съгласно закон от 2000 г., който описва комунистическия режим като престъпен.
Гражданското общество, симпатизиращо на Запада, от години настоява руските паметници в страната да бъдат премахнати. Активисти редовно боядисват същите тези паметници, преобразявайки войниците на Червената армия в герои от западната поп култура като Супермен или Капитан Америка.
След анексията на Крим паметник в София е обагрен в националните цветове на Украйна. По-късно активисти украсяват същия този паметник с плетена балаклава (ски маска), носенето на която е популяризирано от руската протестна група Pussy Riot. Повече от 75 години след края на Втората световна война тези паметници продължават да символизират разпокъсаността на българското общество – общество, което все още не е намерило пътя към собствената си история.
9 май – ден на разединението
Докато на 9 май повечето европейски страни празнуват подписването на Декларацията на Шуман от 1950 г. или основаването на Европейския съюз, Русия и други държави от бившия СССР провеждат военни паради, за да отпразнуват победата над нацистка Германия в този ден. България, разпъната между Изтока и Запада, между носталгията по руското и западната ориентация, се разкъсва между двете и всяка година разривите се задълбочават.
България отбелязва и двете, но честванията на победата над нацистка Германия имат много по-голямо измерение: хиляди хора се събират всяка година в центъра на София, за да празнуват, носейки български и руски знамена. Хората пеят руски песни, учениците носят панделки на жълто-черни райета „Свети Георги“, съветски символ за военната храброст през Втората световна война. Полагат се и венци.
Всичко това се случва пред огромния паметник на Червената армия, висок 40 метра и със статуя на войник от Съветската войска, сочещ с пистолет към небето. През 1993 г. общинският съвет решава да събори паметника. И досега обаче никой не се е осмелил да изпълни това решение.
Надеждите на един старец
Моят прадядо е изживял както обявяването на независимостта на България през 1908 г., идването на монархията, така и нахлуването на Червената армия през 1944 г. и последващите 45 години комунистическо управление. Той дори успя да зърне и ранните години на демокрация. Имаше големи надежди за бъдещето на България. Почина през 1991 г., на почти 90-годишна възраст. Спомням си един старец, който обичаше да седи на стол, загледан в морето. Никога не ми е говорил за войната, само за това как Черно море е замръзнало до такава степен през 50-те години, че той дори е могъл да ходи по леда.
България е член на НАТО от 2004 г., а на ЕС от 2007 г. Ориентацията на страната към Запада обаче не охлажда взаимоотношенията и с Русия, нито емоционално, нито икономически. След 1989 г. БКП вече не държи властта, но властта така или иначе не премина в ръцете на друг елит. България все още има да измине дълъг път, за да приеме собственото си минало.
