„Истината на досиетата“ е обширна статия в седмичника „Ди Цайт“ по случая с досието от ДС на философа Юлия Кръстева. Най-интересното в нея е телефонното интервю, което тя е дала на вестника и което е интегрирано в статията.
Експертите действително смятат, че досието на Юлия Кръстева е автентично, но не и особено обременяващо. То не съдържа, според тях, недвусмислени доказателства за доброволна агентурна дейност на известната интелектуалка. Въпреки това досието е важен документ за лудницата на 20 век, пише „Ди Цайт“.
За пръв път през живота си Кръстева се вижда представена в лоша светлина. Кой се интересува от нейните многобройни награди и почести, когато става дума за шпионаж? Историята е твърде понятна и се разпространява със светкавична бързина. И тази история е следната: една млада, красива и бедна българка пристига през 1965 г. в Париж. И скоро левият интелектуален елит на френската столица е в нозете й. По-късно тя въодушевява и либерален Ню Йорк. А в действителност същата тази бляскава интелектуалка е била само дребна шпионка от България?!
В нашия телефонен разговор, продължават по-нататък авторите на публикацията, Кръстева казва нещо съвсем различно от онова, което казва „Сабина“ според досието:
„Никой не ме е разпитвал преди заминаването ми за Франция. Вероятно някой от апарата се е застъпил за мен. Никога не съм се опитвала да разбера точно. Лицето в това досие не прилича на мен. То не ме докосва и все пак ме скандализира“, казва Кръстева в телефонното интервю за „Ди Цайт“.
Същевременно тя съзнава, че тоталното отричане не помага. Досието изглежда „автентично“ и в нейните очи, но тя категорично се съмнява в истинността на съдържанието му:
„Аз имам един голям въпрос към Комисията [по досиетата]: проверили ли са те дали тъй наречените факти, за които става дума тук, не са били манипулирани от авторите?“.
Кръстева не е сигурна, четем по-нататък в публикацията, дали ще може да продължи необезпокоявано досегашното си ежедневие и работа – или ще трябва да се заеме сериозно с отправените й обвинения. Едно не може да приеме: „Дали са ми номер! Все едно, че като на затворник са ми татуирали някакъв номер на ръката“, възмущава се тя. „Явно комунистите още тогава са се занимавали с постфактическа политика“.
Кръстева не е съгласна с оневиняващата я позиция, че през 70-те, както преди това и в София, тя действително е разговаряла с българските другари, но без да подозира, че тези разговори ще прераснат в досие от тайните служби. Тя продължава да държи на собствената си версия, посочва „Ди Цайт“.
Кръстева не може да си обясни наличието на своето досие по друг начин, освен като изфабрикувано от неговите автори. Още в края на 60-те тя била вече известна фигура в Париж. Всички я познавали. Поддържала тесни връзки с иконите на френския структурализъм, с Дерида и Фуко. Още през 1970 Ролан Барт публично хвалел теорията й за интертекстуалността.
Нямало нищо вярно в твърденията за срещи в някакво си „скривалище“ или в кафене „Клозери дьо Лила“. Тя твърди, че не познава агента Лука Драганов, до когото е изпратила картичка от Брюксел: „Не познавам този човек, името му не ми говори нищо“. Още една измислица: в досието пише, че по време на Пражката пролет тя заела страната на БКП. „Глупости“, заявява Кръстева. Навремето заемала позицията на ревизионист, не била срещу Пражката пролет, а срещу линията на Съветския съюз, посочва Кръстева в интервюто за „Ди Цайт“.
„Те правят от мен човек, какъвто аз не съм“, протестира авторката на легендарната книга „Чужденци на самите себе си“.
„Пълно с грешки!“, възмущава се Кръстева, но особено се ядосва, че тъкмо „Ню Йорк Таймс“ в статията си по случая се въздържа от всякаква оценка за истинността на обвиненията. „Това досие е идеална илюстрация на полицейските методи в служба на един тоталитарен режим“, пише тя в своята интернет страница. Юлия Кръстева преминава в контранастъпление, заключават авторите на публикацията в „Ди Цайт“.
