В своя коментар, публикуван на 29 януари във в. „Ди Велт“, Рихард Херцингер написа за политически сили, които са твърде близки до Кремъл и в средносрочна перспектива заплашват нашия либерален обществен ред. При това той разкритикува външнополитическите аргументи на „безсрамните апологети на Путин“ (към които причисли и мен), което като че ли не могат и не искат да разберат каква вреда те нанасят на нашата свобода.
Освен това той с лекота обвини „верните на Москва хора“ в неразбиране на правовите норми. При това той ме обвини, в контекста на ситуацията в Крим, в „прикрито съгласие с правото на силния“.
Всичко би било не толкова зле, ако Херцингер беше предложил някакво свое собствено решение на „кримския проблем“ – ако не се броят исканията за запазване в сила на санкциите срещу Москва, ако се налага, дори до Деня на страшния съд. На читателя му остава само да гадае дали това е било написано само за да звучи ефектно, или поради пълното неразбиране от страна на автора на същността на политиката. В крайна сметка, пишейки за необходимостта и по-нататък да се проявява „твърдост“ по отношение на Путин, той не добавя нищо за това, в какво конкретно тази „твърдост“ трябва да се проявява.
Главите на правителствата в източните провинции на Германия вече успяха да заемат ясна позиция по дадения въпрос: в съвместно изявление хора като Мануел Швезиг, Райнер Хаселхоф и Михаел Мюлер се изказаха по повод предполагаемите (и безсрамни) „апологети на Путин“ и поискаха да се отменят неефективните санкции срещу Русия, а също така да се зачита мнението на немските икономически кръгове.
При това министър-председателите на провинции, които – ако се използва терминологията на Херцингер – подриват либералния обществен модел, се съгласиха с това, че със своите действия в Крим Русия е нарушила международно правните норми. Но в бъдеще, по техните думи, страните не могат да се справят една без друга.
Би било глупаво, но в крайна сметка, последователно, ако Херцингер би предложил затягане на антируските санкции, за да се придаде съответното значение на западния обществен модел. Но той очевидно не е готов да поддържа изискване, което действително би било болезнено за Москва – например отказ от участие на националния отбор по футбол на Германия от световното първенство, което това лято ще се състои в Русия. Но дори и в такъв случай на него би му се наложило да отговори на въпроса какво би станало, ако Путин „не се огъне“ и след това.
И какво би ни останало да правим в такъв случай? Да бъдем последователни докрай и използвайки оръжие да заставим Путин да се откаже от Крим ли?
Навремето Ханс-Дитрих Геншер каза, че санкциите приличат на стълба: рано или късно тя свършва и тогава се налага по някакъв начин да се слиза обратно надолу. А за възможните последствия от своите искания Рихард Херцингер , не знайно защо, предпочита да мълчи. По този начин в крайна сметка остава единствено неговата безотговорна дързост, която само създава впечатление за последователност, но не е такава.
„Източната политика“ на Вили Брандт и Валтер Шел се състоеше в това, че те се стараеха да водят диалог с класовия противник и по този начин да постигнат най-добри отношения с него. Това се оказа възможно, естествено, само поради това, че никой не се захващаше с въпроси, които беше невъзможно да бъдат решени мигновено, и отначало страните се ориентираха към „статуквото“ на дадения момент, за да бъде създадена постепенно определена база и едва тогава да се говори по наистина сериозните проблеми. При това е безспорно, че по онова време Бон не само в географски, но и в обществен, военен и икономически план не беше неразделна част от Запада.
Така че „политиката на малки стъпки“ се оказа опасна за ръководителите в Кремъл и Източен Берлин именно поради това, че те вече не можеха да стряскат своите граждани с плашилото на империалистическия враг. В резултат на това у тях постепенно не остана възможност да раздухват конфликта с предполагаемо агресивния Запад и едновременно да го използват за вътрешнополитически цели. Би било чудесно ако сега някой си спомни за този път във външната политика.
Руската агресия в Крим беше нарушение на международното право, тук няма какво да се украсява, и това трябва постоянно да се дава да се разбира на руското ръководство.„Но, за разлика от твърденията на Херцингер, искането за възобновяване на каналите за преговори няма нищо общо с надигането на десните групировки в някои региони на Европейския съюз, в които някои виждат „пета колона“ на Москва. С други думи да се говори за съществуването на връзки между тях е абсурдно.
За нарастващото недоволство на немците, което сега се изрази на изборите в успеха на „Алтернатива за Германия“,в голяма степен имаше вътрешнополитически причини. А причините бяха следствие не толко на миграционната криза – и още повече не на нашите отношения с Русия.
И, не на последно място, работата беше в това, че правителството на Ангела Меркел се захвана с управляване на обществената дискусия. Това, което отличава нашата свободна демокрация възможността нещо да се говори и при това да се вслушваме в това, което казват другите, търсенето на компромис – при „канцлерка“, която постоянно избягваше разговори с парламента и прокарваше своята линия като безалтернативна, в един момент стана непоносимо.
Примерът на Германия стана показателен: ако един конфликт тлее твърде дълго и в затворено пространство, то изведнъж ще избухне и ще има неконтролируеми последствия. Защото успехът на „Алтернатива за Германия“ стана възможен в значителна степен поради това, че „канцлерката“ предпочиташе да мълчи.
Така че ако най-сетне съберем решителност и потърсим сили, които потенциално са опасни за свободния обществен строй, то веднага ще ги открием на няколко места. Силите, изискващи диалог, обикновено не заплашват основните либерални ценности. Като правило те биват заплашвани от тези, които избягват дискусиите и се отказват да участват в дебати.
………………
Волфганг Кубики, в. „Ди Велт“
