Студените зимни дни повечето пъти преминават монотонно, особено покрай пандемията и всички ограничения и страхове, които се породиха от паниката, свързана с COVID-19. В тези времена голяма част от хората работят от вкъщи, други обаче продължават да се борят с трафика и да се блъскат в градския транспорт, за да стигнат навреме на работното си място. Е, аз съм от онези, на които им се налага да пътуват всеки ден в столичния градски транспорт, ползвайки услугите на Центъра за градска мобилност. Това, разбира се, има своите плюсове и минуси.
Първата аларма звъни в седем сутринта. Тя е една от пет, ако не и повече, насрочени за работния ден. Събуждането не е трудно само по себе си, трудно е разделянето със съня, който често е по-интересен от реалността. Старта на деня е даден. Следва пъргаво измиване и преобличане, ако остане време, може и закуска или поне кафе.
Неусетно се озовавам на павираната улицата. Чувам звук на трамваи, клаксони на изнервени шофьори. Мирише на прясно изпечени закуски. Пред мен са няколко ранобудни гълъба и забързани минувачи. Бързането стана твърде привично за обществото ни. Именно то е причината за повечето пътни инциденти, но това е друга тема. Шофьорите не харесват павираните улици, но аз съм пешеходец и предпочитам да им се наслаждавам. Пресичам улицата внимателно, защото точно на това място няма пешеходна пътека, а и да имаше – предпочитам да разчитам на себе си. Тротоарите са заледени и стъпвам внимателно. За тях май никой не отговаря, ако не са пред портата му. Наближавайки входа на метрото започвам да търся предпазната си маска. В някой от джобовете е, сигурна съм. Пък и имам резервни във всяка чанта, за да не стане фал. Мисля си как здравните власти трябва да се изкажат по въпроса със съхранението на маските. За да ми стане ясно дали е добре да я държа в найлонов плик, или трябва специална кутийка, напоена със спирт или някакъв друг вид дезинфектант, но и да се проветрява. Това не е сарказъм. Наистина си давам сметка, че маска в джоба не е най-доброто решение за защита от каквото и да е било, дори би имала обратен ефект. Все пак си я слагам на лицето, за да не ми създават проблеми.
В метрото
Вече съм в метрото. Почти всички пътници са с маски. Някой са закрили със средството само устата си, други са спуснали маската си на врата и през време се оглеждат дали някой не ги зяпа назидателно. Хората кихат, кашлят, бутат се и с чудят къде да се захванат, за да не загубят равновесие при някое от спиранията или потеглянията на влака. Дистанция няма, това трябва да е ясно. Най-страшното е, че всеки е зяпнал телефона си и изобщо не се интересува от случващото се покрай него. Не че се случва нещо интригуващо. Е, понякога се намира и някой разгърнал книга, но това е все по-рядко. Когато все пак се случи, се опитвам да прочета заглавието й или да разбера какво пише от изражението на четящия. Знам, че е дразнещо. Всеки има право да запази в тайна това, с което храни мозъка си. Лично на мен ми е неприятно, когато някой ми гледа в четивото, но е навик. Правя го и аз. Може би защото си мисля, че ще е нещо много интересно, за което не съм чувала, а си струва да се знае. Интересен момент в пътуването с метро е дебненето на място за сядане. Метрото е най-поддържаният транспорт в столицата. Сравнен с трамваите, автобусите и др. си е направо лукс. А и тук трудно се влиза без билет. Това обезсмисля работата на контрольорите, които минават на проверка в този вид транспорт, но се случва. Преди седмици ми правеше впечатление, че се на всяка спирка патрулираше полицай. Сигурно за да следи за спазване на мерките, което обаче е невъзможно, с оглед на тъпканицата в определени часове от денонощието. Така или иначе скоро подобни органи на реда не съм срещала в метрото. Хубаво би било, ако в подобни съоръжения имаше и тоалетни за потребителите, но да не ставаме алчни. Пък и въпросът с така наречените нужници в столицата е друга дълга тема.
На автобусната спирка
Пътеката до спирката или е кална, или е замръзнала. Тя е прекият път до целта. Дългият е по заобиколен тротоар, а всеки забързан човек знае, че преките пътища спестяват време. Откакто я помня тази спирка няма странични стени. На практика може да те предпази от дъжд, ако няма вятър в посока и вали перпендикулярно. Лятото е парник, а зимата е безсмислена полупостроика, от която хората стоят на дистанция. С други думи трябва да се ремонтира, за да придобие някаква полезност, защото в момента съществуването на желязната пейка няма особен смисъл. Тя или пари, или е мокра и замръзнала. Докато чакам с премръзналите хора си спомням за времето, в което спирките се ползваха като табла за плакати и некролози. Тогава можеше да разсееш мисълта си с някой смешен постер или да си спомниш, че си смъртен, чрез някоя снимка или помен на млад или не толкова млад човек, който също като теб е бързал за някъде. Това обаче вече е забранено. Вероятно тийнейджърите не си и спомнят времето, в което стволовете на дърветата и стените на спирките бяха основното място за съобщаване на актуална информация, макар не винаги приятна. Това ми напомня за един реален случай, в който жена, която мрази мъжа си, разлепила негови некролози из града, а той човекът си бил жив и здрав. Или за случая, в който някой направил помен във вид на некролог на Ботев. Все истории, които будят крайни емоции, но и са белег за живот. Сега всичко се случва в социалните мрежи.
Продължавам да се чудя дали един от кошовете за боклук на тази спирка е всъщност саксия, но съдейки от факта, че е пълен с фасове, смятам, че дори да е бил предназначен за цвете, вече е за отпадъци.
Хубавото е, че сега почти на всяка столична спирка има табло, което показва след колко време ще дойде чаканият автобус. То не винаги работи, но поне го има.
В автобуса
Заветното превозно средство пристига. Там е топло и тълпата измръзнали столичани бързо се насочва към вратите му. Че е топло – топло е, но за спазване на мерки не може да става дума. Освен това понякога този автобус се движи с толкова ниска скорост, че се чудя дали има някакъв проблем с двигателя, или шофьорът е решил да дразни пътниците и нарочно кара със скоростта на каруца. Важното е, че се движи. Тук контрольорите са по-често срещани, но всеки студент знае, че ако го свалят от градския, трябва просто да бяга. Шансът да те последват е минимален, а ако все пак решат да опитат – нямат шанс. Да не говорим, че правилата не важат за заядливите и агресивни граждани, които, освен че не носят маска и нямат билет или карта, само чакат някой да им потърси сметка. Десетки са случаите, в които съм ставала свидетел на това как хора продължават да пътуват без билет, въпреки че контрольорите са ги помолили да слязат. Започва скандал в превозното средство, то спира, хората се изнервят и т.н. Не е честно, но се случва често. И на контрольорите не им е лесно. Веднъж видях с очите си как едно момче ги изрита през вратата. А преди време в трамвая един мъж почти не разби главата на тийнейджър, защото беше без маска. В такива случаи си казвам, че по-страшно нещо от злобата в хората няма, а тя се храни от страха. Преди време в един трамвай едва не ме хвана ток, за щастие се размина само с искри. Имам късмет явно.
Важно е преди автобуса да е стигнал до спирката, на която ще слезете, да застанете до вратата. Така шансът шофьорът да спре на нея се увеличава многократно. Ако не го направите, има риск спирката да бъде подмината от превозното средство. Освен това, ако опитате да започнете разговор с водача на тази тема, може да си изпросите някоя обидна дума.
И обратно
Тъмно е. Стигам до спирката и мълчаливо мръзна в малкото кътче завет, което съм намерила. Вечер автобусите са разредени и може да се наложи да почакате 20-30 мин. Автобусът все пак идва. Някои от пътниците са подпийнали. Говорят на непознати и то главно глупости. Понякога е забавно, но друг път това е капката, която те изкарва извън строй и „чашата прелива“, както се казва. Прави ми впечатление, че в последните години лудите станаха повече. Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против онзи съзидателен хаос в душата на човек, който го прави уникален творец. Притеснява ме човешката лошотия. Простотията ме притеснява. А тя започна да надделява. Слизам от автобуса. Качвам се в метрото. И от него слизам. Оглеждам се за бабата, която продаваше кокичета в подлеза. Няма я. Вървя към квартирата си. Толкова за днес в столичен градски транспорт.
Вървя и си мисля, колко е хубаво, че не работя от вкъщи. Повече от осем часа не плащам за отопление. С нарастващите цени на тока това направо си е пестене. Освен това се разхождам, макар и по един и същи маршрут. Виждам хора, въпреки че не ги познавам. Шансът нещо интересно да ми се случи е в пъти по-голям, отколкото ако си стоя у дома.
И нека не забравяме, че всеки ден с ЦГМ е приключение. За него може да платите с карта или с кеш. Помага за развитието на вестибуларния апарат, изгражда алтернативно мислене и поддържа социалните ви умения. Не знам дали няма пари за изграждането на практични спирки, или няма желание в тази посока. Не знам дали е възможно зимата снегът да е изненада по географските ни ширини, нито каква е логиката в разреждането на градския транспорт през този сезон, но силните емоции са гарантирани.
