Тодор Чобанов е български историк и политик. Заместник–министър на културата в първото правителство на Бойко Борисов, доктор по археология. Той е автор на книгите „Наследството на Сасанидска Персия у българите на Долния Дунав“, „Свещените дворци на българските канове“, „Изследвания върху културата на старите българи“, „България и Византия – титани на кръста“, както и на над 30 изследвания в областта на археологията, културния туризъм и опазването на културното наследство. Бил е зам.-кмет по въпросите на културата и образованието в Столичната община.
– Г-н Чобанов, опонентите на демонтажа на паметника на съветската армия твърдят, че това става в нарушение на закона. Какви са официалните документи, които се изискват при такава процедура, налични ли са в този случай?
– Нарушения на закона се констатират от компетентните органи. В случая това са Министерството на културата и Прокуратурата, ако става дума за самооправни действия. Тъй като самият паметник все още няма статут на културна ценност (доколкото ми е известно), са неприложими разпоредбите на Закона за културното наследство и няма „официални документи“ касаещи целесъобразност.
По отношение на демонтажните работи – влизане на техника, огради и т.н., вероятно всичко е налично, за което следва да попитате областната управа и кмета на района, които следят за тези режими.
Като собственост обектът е държавен, има акт за собственост, многократно е установено през годините, включително и в решения на съда, че с него може да разпорежда държавата, а той се води на разпореждане на областния управител на София – град.
– Чисто технологично – имаше критики за това как елементи са отрязани с флекс и това беше използвано, за да се правят сравнения с отрязани човешки части. Президентът дори определи това като рязане на историята парче по парче – има ли друг начин за демонтаж, освен този, който видяхме?
– Това е единственият възможен начин. Тези творби се изработват на части и така се демонтират при необходимост. Така демонтирахме за реставрация и паметника на Александър II, за което усилие помня също имаше много спекулации и откровени фантазии, от типа на тази, че в двора на ателието на уважавания наш реставратор Марин Марков имало прасе, пърлели го, а това беше всъщност друга творба в процес на патиниране.
Тук, при ПСА, имаме и вече добре известните масивни пукнатини-деформации в основата на бронзовите фигури, около метър дълги и 4-5 см. широки, които са резултат от неправилната технология, по която е извършен монтажът – налят е бетон или цимент в кухините на фигурите, което води до корозия и деформация.
– Какво смятате, че ще се случи с мястото, след като паметникът бъде премахнат? Ще последва ли съдбата на мястото на мавзолея на Георги Димитров?
-Това е решение на държавата и общината. Като столица и като самоуправляваща се общност. В края на мандата на предишния СОС, помня, беше гласувано да има конкурс за ново решение за цялото пространство.
Личното ми мнение, както и това на много колеги е, че мястото не бива да остава празно. Особено голяма грешка ще е да се остави празен постамент и празен площад.
То би се превърнало в язва на градското пространство. Най-доброто решение е да се постави един от така необходимите български паметници на това място – на тези личности, които страшно заслужават, на които сме длъжни, но на които не е отдадено нужното в столицата ни – от бащите-основатели на нашата държавност – Кубрат и Аспарух, през Борис Кръстителя и Симеон Велики с техния Златен век до хора като Ботев и „строителите на съвременна България“, които не са почетени достатъчно подобаващо за заслугите им.
Мисля най-вече, че столицата на една държава няма как да мине през личностите, създали тази държава или приобщилите я към цивилизацията на Европа. В този смисъл Аспарух и Борис Кръстителя са основните варианти.
– Колко са паметниците от този период в София и същата ли трябва да бъде съдбата им?
– В София има още няколко огромни монумента, свързани с комунистическия режим и неговата пропаганда.
Единият е „Братската могила“ в Борисовата градина, близо 50 метров обелиск със скулптурна група с партизани в основата и паметника на съветската армия в Лозенец.
Съдбата им следва да се решава по правилата на обществото, в което живеем – през общинския съвет или парламента.
Такива паметници има в цяла България, обикновено на много важни места и беше редно този въпрос да се реши с промени в законите, през парламентарни дебати и отговорно решение, както група народни представители предложиха в края на предходния по-дълго работил парламент.
– Уместна ли е аналогията с унищожените от комунистическата власт паметници преди това?
– Не мисля. Комунистическият режим премахваше паметници и храмове, воден от желанието си да наложи завинаги своята тотална власт и заличи спомена за миналото и всеки друг наратив, различен от официалния. Това беше част от ежедневната и повсеместна пропаганда.
Премахнати са редица важни обекти – в интернет можете да откриете пълните списъци. Сред най-значимите са паметникът на Софийските полкове, църквата-костница на Сливница, паметникът на четника в Благоевград, ред други войнишки паметници и такива, свързани с монархическия институт.
Впоследствие има известна автокорекция – Кирил и Методий заменят Васил Коларов пред Народната библиотека, премахнати са паметниците на Сталин, създаден е „Вечния огън“ до църквата „Св. София“ и е върнат там лъвът от стария паметник, пострадал при бомбардировките.
Това е свързано също и с преминаването на управлението от интернационализъм към по-солидна за 70-те и 80-те години националистическа основа. До самия финал през 80-те се работи по нови и нови пропагандни творби, най-важните от които са „Бузлуджа“ (около 25 милиона стари лева, колкото малък квартал), „1300 г. България“ (над 5 млн. лв.), паметника в Шумен и др.
Сега говорим за нещо, което се случи в цяла Източна Европа след падането на комунизма, при нас закъсня доста като процес.
– Като историк как гледате на демонтажа на този паметник, каква памет носи той и трябва ли да бъде съхранен за поколенията? Геополитическият контекст и конкретно войната в Украйна ли е това, което задвижи политическата воля за премахването му?
– Като историк ме тревожи главно, че младите масово не знаят фактите – на 5 септември 1944г., след като сме съхранили отношенията си през цялата война и не сме пратили войски на Източния фронт (Италия, Унгария и Румъния пращат стотици хиляди), ни се обявява война от СССР, на 8-9 септември е извършен преврат срещу правителството на Константин Муравиев, съставено от опозиционни партии и търсещо мир с Великобритания и САЩ, както и обявяване на война на Нацистка Германия.
Муравиев е залъган от ген. Иван Маринов, който тайно се е споразумял с т.нар. Отечествен фронт да съдейства за установяване на нова власт, която скоро става марионетка в ръцете на Сталин и в която комунистите овладяват най-важните инструменти на властта – полицията и армията.
Показателно за случилото се е, че организатори на преврата са същите хора, които са активни в организирането на превратите от 1923 и 1934 година.
След 9 септември, по най-обективните изследвания, са убити при политическите репресии над 30 000 души, много от които без какъвто и да е съдебен процес. Десетки хиляди други са затворени или изселени от София. Създадени са лагери от съветски тип, където системно се избиват „нежелани елементи“.
Сред жертвите са и много видни противници на нацистка Германия като Теодоси Даскалов – внукът на Бачо Киро (убит), критикът на властта Райко Алексиев, журналист и карикатурист (изчезнал), няколко от синовете на Райна Княгиня – видни български офицери и герои от войните (убити или изпратени в лагерите).
Загиват, често при брутални разправи, много свещеници, учители, селски чиновници и други, които са считани за заплаха от новата власт. Сред сериозно репресираните са и спасителят на българските евреи Димитър Пешев, осъден от „народния съд“ на 15 години затвор за „антисемитизъм“, както и много други опозиционни и продемократични личности, сред които даже сваленият и изпратен на заточение екзарх Стефан, който е един от най-ярките критици на Хитлер и нацизма в България.
За кои от тези събития ни разказва Паметника на съветската армия? Там има един съвършено друг разказ – „Октомврийската революция“, „В тила“, „Отечествената война“ и т.н. Един от неговите автори – гениалният наш творец Любомир Далчев, ясно е поставил оценката за него още през 1993 година – паметник на „безкрайната сервилност“.
България, въпреки активното си включване с хиляди убити и ранени за разгрома на нацизма, е обявена за победена държава на Парижката мирна конференция, установена е диктатура от сталинистки тип.
– Като зам.-кмет на Столичната община Вие имахте ли правомощията да предприемате някакви действия, свързани с премахването или укрепването и реставрирането на този паметник?
-Не, защото паметникът е държавен и се управлява от областния управител. Анализирали сме няколко пъти неговото състояние, защото поради течовете почнаха да падат облицовъчните гранитни плочи.
