„Съединението прави силата“ е послание с белгийски произход и в контекста, в който се е използвало, поне до средата на 30-те години на ХХ век, се е разбирало не толкова националното обединение, а по-скоро идеята за обществения консенсус по базови въпроси.
Факт е, че президентът Румен Радев многократно говореше за обединение, както по принцип е редно един президент да говори. Проблемът при него, особено в последно време, е тази разлика между неговите думи, неговите призиви за обединение и конкретните му политически стъпки, които са в посока, обратна на този девиз.
Това заяви пред БГНЕС историкът доц. Светослав Живков, преподавател в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
„Президентът е обединител на нацията по конституция, но в последните дни бяхме свидетели как по абсолютно недопустим начин, в разрез с буквата и с духа на конституцията
Радев си позволи да прави
не просто политически послания, а да заклеймява определени политически сили“, каза доц. Живков, като отбеляза, че държавният глава не прави това за първи път.
Историкът подчерта, че Радев си позволи да призовава политическите сили да влизат или да не влизат в споразумение помежду си, с цел управление – нещо, което не отива на един президент в една парламентарна република, каквато е България.
Доц. Живков е категоричен, че когато оценяваме събития в историческа перспектива, винаги трябва да разглеждаме и контекста. Историкът посочи, че след 19 май 1934 г. в България се установява един авторитарен режим, претендиращ, че изходът е в едно безпартийно управление.
„На 14 юни 1934 г. с наредба-закон са спрени партийнополитическите организации. В края на краищата в Европа доминира авторитарният контекст. Поне в Централна Европа имаме един установил се вече тоталитарен режим на Адолф Хитлер в Германия, имаме авторитарни режими в Балтийските страни, в Полша, в Австрия, Мусолини също е затвърдил своята диктатура“, добави той и уточни, че практически извън Скандинавия и западните краища на Европа, единствената демокрация, която устоява, е Чехословакия.
Доц. Живков обясни, че начинът, по който се установява авторитарният режим
в България, се случва без особена съпротива от страна на обществото, което показва, че по онова време българските партии са със силно подронен авторитет.
„Очевидно те са компрометирани още преди да излезе въпросната наредба-закон. В България режимът, който се установява, и който година по-късно Цар Борис III ще унаследи, елиминирайки превратаджиите, е авторитарен, той формално забранява партиите, но не е толкова суров, мракобесен и драстичен, за да могат партиите да изчезнат напълно“, допълни той.
Историкът уточни, че в следващите 10 г. те продължават да съществуват, макар и полуофициално, като едни неформални кръгове.
„Ние нямаме нито еднопартийност, нито безпартийност от типа на тоталитарната еднопартийност, където всичко друго извън партията с главна буква е тотално заличено“, обясни още той.
Доц. Живков добави, че формалната забрана на партиите
подрива устоите на гражданското общество и на демокрацията,
което допринася за по-лесното установяване на тоталитарния режим след 9 септември 1944 г., но той, бидейки авторитарен, в никакъв случай не е предпоставка или причина за Деветосептемврийския преврат с всичките му зверства и насилие.
На въпроса какви са последиците от прекъсването на държавната традиция и унищожаването на българския елит и можем ли да говорим, че това е една от причините днес да нямаме ясно формулиран национален интерес и цели, които трябва да преследваме, и които ни правят част от Европа, историкът отговори: „Случващото се в България след 9 септември 1944 г., в тези месеци и години, е истинската национална катастрофа на модерна България.“
Според него може да се каже, че една от
причините в България да няма ясна визия
и консенсус относно външнополитическата ориентация на страната, дефинирането на националните цели и тяхното отстояване, е в случилото се след 1944 г.
„В края на краищата ние живеем тук и сега, в 2023 г., миналото служи за обяснение, но не може да служи за оправдания“, категоричен е доц. Живков.
С оглед на двугодишната политическа криза, в която страната ни беше въвлечена, от която доскоро мнозина не виждаха изход, функциите на политическите партии сякаш отново бяха заглушени,
докато президентът управляваше еднолично,
като междувременно се втълпяваше на обществото, че България трябва да премине от парламентарна към президентска република, историкът коментира, че могат да се правят паралели с 30-те години на ХХ век. Той отчете, че в края на краищата армията не може да бъде този политически фактор, който е била през 1934 г., или през 1923 г., както и че поне към момента нямаме авторитаристки контекст в Европа, но виждаме една диктатура, евразийска по своя тип, на североизток от нас.
„Силно се надявам българското общество в третото хилядолетие да не повтаря грешките от преди 100-ина или 80 г. Така или иначе, вече имаме сформиран кабинет и трябва да кажем, че отговорността на политическите сили, които сформираха този кабинет, е много голяма и историческа, защото
един краткосрочен провал на това управление,
ако се случи такъв неуспех в близките няколко месеци, ще компрометира не просто партиите, които в момента управляват, или най-малкото формират мнозинство за управление, а ще компрометира допълнително и българската демокрация“, заяви доц. Живков.
Според историка българското общество, както и преди 80- 90 г., има авторитаристки нагласи. „Тези авторитаристки нагласи във времена на социални кризи, ние преживяхме COVID криза, имаме сериозен външен натиск от изток, тази хибридна война, която води режимът на Путин срещу цяла Европа, включително и в България, склонността българското общество да излъчва разни диктатори, или wanna be диктатори, да ги наречем, създават наистина рискове пред българската демокрация“, предупреди той.
В заключение доц. Живков призова
и българското общество, и управляващите да успеят да избегнат тези негативни сценарии, като отбеляза, че първата стъпка беше направена с излъчване на редовен кабинет.
Още вътрешнополитически новини – четете тук
