Протестите срещу репресиите и изборните манипулации, които се надигнаха в Беларус, отново поставиха на дневен ред въпроса за комунистическото минало и в България. На митинг пред посолството на Беларус в София, точно на 59-тата годишнина от издигането на Берлинската стена, Христо Иванов прокара паралел между събитията в Минск и в София. „И ние се борим със същата болест и искаме рестарт на българския демократичен модел“, каза той. И очерта пътя в тази посока: лустрация за бившите кадри на БКП и на Държавна сигурност. Нещо повече, той настоява за разсекретяване на полицейските досиета от прехода.
До момента достъпни са единствено архивите на ДС до 1990 година. При това, разбира се, само онези, които не са били унищожени, изнесени в чужбина, „преместени“ или пък поставени под ключ от различните служби. През 2007 година в България беше създадена Комисията за досиетата КОМДОС, която за пръв път успя реално да отвори архивите. Тя проверява политическите кадри, както и работещите в държавните институции, различни организации, фирми и медии за принадлежност към ДС. В списъците на лицата, които задължително подлежат на проверка, не влизат обаче покойниците и чуждестранните граждани. А освен това за идентифицираните лица не следват никакви юридически последствия.
Архивите като символ на „задкулисието“
Както много други българи, и Христо Иванов предполага, че в архивите на (пост-) комунистическите тайни служби и полиция се съдържа „истината за прехода“. Една скрита истина за това кой и как всъщност управлява страната. Тъкмо архивите и старите комунистически кадри са символ на „закулисието“. Но защо?
Отговорът гласи: Защото архивите на ДС и на комунистическата държава не бяха отворени още през 1990. И защото старите кадри на партията и на ДС не изчезнаха още през 1990 година. Другарите от първата редица просто предадоха постовете си на другарите от втората и третата редица или пък подмениха политическата си власт с икономическа, обществена и криминална. Младата посткомунистическа държава се люшкаше от един банкрут към следващия (така, както и старата комунистическа преди нея), а в това време бившите другари постепенно се превърнаха в нейни тайни господари.
Днес ги наричат как ли не: задкулисие, мутри, олигарси, бизнесмени, мафия. Но как тези хора придобиха цялото това влияние? Ами чрез разхищаване на държавни богатства, чрез корупция и чрез прикривана от държавата престъпност. Безчет милиони преминаха от държавната хазна в частни ръце. А мрежата, която извърши това, беше оплетена от старата ДС и от комунистическата партия.
Неслучайно Христо Иванов назова поименно превърналите се едва ли не в мит някогашни „застрахователи“ ВИС и СИК. Възникнали в началото на 1990-те години, те и до днес са символ на мрежите, включващи ДС, партията и новите „бизнесмени“. Тези мрежи, които осигуриха източването на държавата и връзките между старите комунистически елити и новите престъпни олигарси на днешна България.
Но дали всичко това е описано подробно и изрядно в досиетата и архивите? Отрезвяващият отговор гласи: не. Досиетата и архивите осветляват само един сегмент от действителността. В периода януари-юни 1990 година българската Държавна сигурност унищожи близо 40% от архивите си – най-вече досиета, които по някакъв начин свързваха ДС с извършени престъпления, както писмено потвърди тогавашният вътрешен министър Атанас Семерджиев.
ВИС и СИК вече отдавна са история. Първото поколение на посткомунистическата мафия беше заменено от второ. После дойде и трето. И ако днес бъдат отворени архивите след 1990 година, това може би ще помогне за осветляване на връзките между държавата, тайните служби и организираната престъпност. Но ще прекъсне ли порочния кръг? Нима мафията се впечатлява от някакви архиви?
Лустрацията като лек за посткомунистическата болест?
Христо Иванов неслучайно зададе реторичния въпрос: „Да видим дали там ще пише името Христо Иванов или Бойко Борисов“. Това беше неприкрито обвинение, че от 1990-те години премиерът Борисов е обвързан с организираната престъпност. За да се разбият тези стари зависимости и мрежи, „Демократична България“ настоява за конституционна реформа, която обаче включва и лустрация на кадрите на ДС и БКП. По този път след 1990 година тръгна, например, Германия.
Добре, така е, но: лустрацията беше възможно решение през 1990 година. Какво може да донесе тя 30 години по-късно? Нека не си правим илюзии. Първо, лустрацията не би имала обратен ефект, защото никой не може да бъде съден със задна дата, а освен това досиетата ще бъдат покрити с давност и досегашните проверки на КОМДОС навярно ще трябва да бъдат повторени. И второ: колко ли от партийните функционери и от персонала на ДС през 1989 година ще се окажат все още на някакви длъжности, когато такъв закон евентуално влезе в сила? Да, през 1990-те години тъкмо БКП и ДС бяха в основата на тези мрежи от зависимости, днес обаче отдавна функционират съвсем други мрежи, които никаква лустрация не би засегнала.
Какво тогава?
Ако досиетата на тайните служби и на полицията от годините на прехода бъдат отворени, тогава още по-отчетливо ще лъснат зависимостите, мрежите и произходът на организираната престъпност в България. Но това е всичко. Оздравителната сила на една лустрация 30 години след краха на комунизма не бива да се надценява. Лустрацията не е вълшебен лек срещу всички посткомунистически страдания, тя само отчасти би ограничила зависимостите и тайните мрежи на някогашната ДС.
И още нещо: последното, от което се нуждае България, е ново политическо инструментализиране на комунистическото минало. Защото прекалено често сме виждали как на пръв поглед благородни идеи са се превръщали в най-обикновена политическа игра. Как досиетата са били използвани за хвърляне на прах в очите и за дискредитиране на политическия противник. Как с тях се е злоупотребявало за шантаж, за политическо влияние и при кадруването. Тъй че всеки, който днес поставя въпроса за досиетата и лустрацията, трябва да приеме и последствията, които евентуално ще засегнат собствените му хора и собственото му управление. И не бива утре да използва лустрацията с партизански цели и за дискредитиране на политическия противник.
Вие ще го направите ли, г-н Иванов?
Кристофер Неринг е ръководител на научния отдел на Музея на шпионажа в Берлин. Следвал е източноевропейска и нова история в Хайделберг и в Санкт Петербург. Автор е на книгата „77-те най-големи митове в шпионажа“. Той дълго време е изучавал архивите на ДС в София.
