Едва след съкрушаването на руския нацизъм може да бъде постигнат мир

В дните около Нова година много хора си пожелават (а пожелават и едни на други) мир. За „мир“ говорят и много от световните политически лидери.

И все пак мисля, че „мирът“, за който мъдрословят, че дори когато е „най-лош“, бил все пак по-добър и от „най-справедливата война“, представлява дълбока заблуда.

Великият отец на Църквата блаж. Августин пише в своя основоположен труд „За Божия град“, че всяка война има в основата си всъщност мир, неудовлетворителен за онези, които пребивават в него; който сиреч е мир, с който… не може да има мир, с който не можем да се при-мир-им.

А ако това е вярно (а то е вярно), то означава, че съвсем не всеки мир – дори най-лошият – е по-добър и от най-справедливата война. Обратно: един лош – неумно, сприхаво или направо несправедливо наложен мир, с който не можем да се при-мир-им, е даже онази утроба, която въобще ражда войните.

Но ето защо лично аз въобще не искам (и не си пожелавам) през настоящата година в Украйна чисто и просто „да настъпи мир“, както ни повтарят лицемерците, надяващи се на него, едни –защото вече са наясно, че исканата всъщност от тях „пълна победа на великата Русия“ няма да се случи, а други – защото искат всъщност да престанат да помагат на украинците и да възстановят бизнесите си с Русия.

Собствено първите сред тия лицемерци желаят не мир в Украйна, а поне частичен, поне някакъв успех на Русия в нападнатата от нея и героично, непримиримо съпротивляваща се вече три години страна. Искат следователно „мир“, с който престъпникът Путин, затънал в безизходицата от немощта на своите пълчища от санкциите на света – поне донякъде, поне към този момент би могъл да се примири, без обаче да се е примирил истински.

И следователно искат всъщност… бъдеща при „подходящо време“ нова война на Путин. И обратно: желаейки да наложат „мир“ на съпротивляващия се украински народ с цената на отстъпването на редица негови територии (на които – ясно е на всички – агресорът ще извърши нови чудовищни чистки, репресии, престъпления) те – щат или не щат – искат да наложат на този народ мир, с който той няма как да се примири. И значи пак – зачеват бъдеща война. Просто я преместват от настоящето в бъдещето.

И това е така, защото мирът въобще не е в състояние, независимо от правдата. Мир по правда в Украйна ще настъпи (мир, а не мир-с-който-не-може-да-има-мир, т. е. отложена за в бъдеще война), едва когато и само когато агресорът – т. е. Русия – бъде победена, бъде изгонена от територията на нападнатата страна, та даже когато си плати за извършените от нея злодеяния.

И още: мир ще настъпи, когато Путинова Русия бъде съкрушена, когато бъде накарана да капитулира, а самият Путин изчезне от световната сцена. Когато насаденият в неговата страна фашизъм бъде (по неизбежност със сила) съвършено изтрит. Защото ако той продължи да владее душите на руснаците, никакъв „мир“, наложен им от някого, няма да ги накара да се примирят с него. Едва след съкрушаването на руския нацизъм, казвам, може да бъде постигнат мир, а не просто мир, с който руснаците само до време ще са в мир, само по силата на настоящите обстоятелства ще са се при-мир-или.

Но ето защо – колкото и да прозвучи стряскащо за някои, аз не искам през настоящата година просто да се „постигне мир в Украйна“, да се „седне на масата на преговорите“, да се предложат „оферти, приемливи и за двете страни“ (при това така, че те „да не могат да ги откажат“). Искам Украйна да победи агресора и искам агресорът да бъде победен, да бъде денацифициран. Това може да се сметне за желание за продължаване на мъката, но е същевременно желание за възтържествуване на правдата, само при което мирът ще бъде мир, а не мир-с-който-не-може-да-има-мир, сиреч зачеване на бъдеща война.

Ще си позволя дори да бъда още по-краен. Неотдавна в свое интервю (публикуване в сп. „Култура“) руският журналист и писател Михаил Зигар, понастоящем живеещ в САЩ, с право отбеляза, че за разлика от победения с мирни, безкръвни революции късен комунизъм, непосмял да се изправи със сила срещу народите, въстанали срещу него, днешните диктатори – „взели си поука“ от това – вече са прекрачили довчерашното „табу“. Те са решени да стрелят срещу маси от своите народи, те – казано в наш български стил – не просто мърморят, че е „най-добре танковете да дойдат“, но и… докарват танковете срещу народите си. Видяхме този прекрачен рубеж преди четири години в Беларус, където „орките“ на Лукашенко и приятеля му Путин потопиха в реки от кръв наистина масовото въстание срещу диктатурата. В резултат от това в Беларус настъпи (и до днес цари) „мир“, който обаче по правда е не-при-мир-им – мир, наложен с кръв, мир, придобит с престъпления, мир-продължаващо се престъпление.

По подобен начин днес в Грузия нейният диктатор Иванишвили заявява пред лицето на несекващите масови протести срещу режима му, че няма да отстъпи пред народа си и – убеден съм – в определен момент е готов да постъпи като Лукашенко. „Миротворците“ и тук ни казват, че желанието им е в Грузия „да не се стигне до гражданска война“, от която тази страна е на една крачка разстояние. Защото, видиш ли, мирът бил по-добър от всяка война. Аз пък казвам: ако днешните диктатори са готови да проливат кръвта на своите народи, по-справедливо е народите им най-сетне да се решат също да прекрачат предела на мирните протести, на мира и да… пролеят кръвта на диктаторите и „орките“ им, защото всеки съхраняван при тези условия мир би бил мир-с-който (по правда) не-може-да-има-мир и следователно е не мир, а замразена война. Ето защо аз бих желал и в Грузия и в Беларус през тази година не „да се съхрани мирът“, а да се постигне истински мир. Ако се налага, преминавайки дори през гражданска война с диктаторите, само чийто победен край ще донесе истински мир.

А ако някой накрая се опита да ми каже, че онова, което заявявам в този текст е не-християнско, ще му напомня, че Псалом 34 св. цар Давид говори към Бога така: „Не ме погубвай с нечестивци и със злосторници, които с ближните си говорят за мир, а на сърце имат зло“. И след това Го моли: „Въздай им според техните дела, според техните зли постъпки; според делата на техните ръце им въздай“ (Пс. 34:3-4). Е, и аз в съгласие с псалмопевеца искам през тази година от Господа същото. В книгата на прор. Иеремия пък сякаш направо днешните лицемерни „миротворци“ са разобличени с думите (отправени към тогавашните): „лекуват раните на Моя народ лекомислено думайки: „мир! мир!“, а мир няма“ (Иерем. 6:14). Е, и аз в съгласие с пророка не искам да се нареждам в редиците на лекуващите раните на украинския, на грузинския, на белоруския, ако щете и на сирийския народ като им повтарят „мир, мир“, когато… мир в същинския смисъл на думата все още е невъзможен.

Текстът е публикуван в Портал „Култура“. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ