Красен Станчев е икономист, народен представител във Великото народно събрание. Основател е на Института за пазарна икономика и негов изпълнителен директор в периода 1993-2007 година. От 1996 до 2001 година е член на Съвета за икономическа политика към президента, доцент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Г-н Станчев, в крайна сметка беше постигната сделка за европейския бюджет. Какво печели България и има ли нещо, което губи?
Трудно е да се каже, но това, което бе направено като план, вече се намира по-близко до осъществяване, макар и да има много проблеми, които според мен не са осъзнати добре както от коментаторите, така и от тези, които правиха плана. Първото нещо, за което имаше и напомняне от Фискалния съвет още при процедурата, когато се пишеше планът за възстановяване, макрорамката за следващите 3 години, те казаха, че да се разчита на евросредствата не е много реалистично по много причини. Едната е, че ефективността на използването, в смисъл средствата да дойдат в България, е някъде около 45-50%. Второто, което е много важно, е, че очевидно в плана за възстановяване се разчита на вътрешно кръстосано субсидиране между различни програми на ЕС, докато българското участие е сведено до онова, което вече го има като работна методология – дали ще бъде в областта на санирането или някакви други неща, няма значение. Интересно, и не последно по значение, а може би и най-важно е, че такъв голям бюджет, допълнен до 1,8 трилиона с Плана за възстановяване /или Фонда за възстановяване/, макар и да звучи много красиво, има един много важен проблем. Той и сега е ясен, но ще стане общоизвестен през април следващата година: срещу евентуалното субсидиране под различни форми от ЕС ще трябва да се плати определена цена. Тази цена е увеличението на приходите на ЕК като такава. Увеличението е около 4 пъти, което означава, че отделните страни членки трябва да приемат законодателство, което въвежда „въглероден данък“ /което е доста съмнителна мярка сама по себе си/, евентуално обща данъчна основа при корпоративното облагане, което премахва конкуренцията между различните данъчни уредби на отделните страни членки. Не на последно място, в областта на социалната политика има неща, които са направо вредни, и това е търсенето на обща основа на минимална работна заплата за ЕС.
Всички тези три неща не са добри за България и не само за нея, но и за относително по-малоимотните страни в ЕС, макар че всички страни в ЕС са относително богати в международно сравнение.
Значи ли това, че този бюджет е по-добър за по-богатите страни от ЕС, отколкото за по-бедните?
Не бих казал това. Четвъртият проблем е, че има разлика между новите и старите страни членки. Старите страни членки са по-скоро бенефициенти на кредитните линии на ЕЦБ, а те се горе-долу със същия размер, какъвто има бюджетът плюс Фонда за възстановяване – т. е. близо 2 трилиона евро. Те вземат повече заеми, докато по-новите членове, като Хърватска и България, получават относително големи трансфери от бюджета на ЕС. Тук рискът е в това, че Комисията и самият ЕС стават кредитор от последна инстанция, който може и да взема заеми. Второ – старите страни членки, които са все пак моторът на европейската икономика, задлъжняват и ще задлъжняват все повече и повече, което няма начин да не се отрази на общата макросреда в ЕС и ще доведе до по-ниска конкуренция ако не веднага, то в обозримо бъдеще – след 3-5 години.
Нека обобщим – какво България дава като вноска и какво получава от ЕС?
Първо трябва да подчертаем, че парите не са кой знае колко много, особено ако се вземе само този сегмент от 1,8 трилиона. За икономики като европейската това са относително малко средства. Въпросът е, че се променят правилата на играта. Запазва се съфинансирането. За следващите 7 години, поради това, че ще има преки данъци, събирани от ЕК, вноската в ЕС, в крайна сметка, намалява, вероятно с около 15% средно на страна. Това означава, че в крайна сметка вътрешното съфинансиране ще бъде на 25, а около 22%. Проблемът е, че дори това съфинансиране може да се окаже под въпрос, когато имате допълнителни увеличени разходи. Това може да бъдат увеличените въглеродни емисии, Зелената сделка или други такива неща, но в крайна сметка е възможно да се окаже, че страни като България няма да имат достатъчно приходи да покрият онова, което са успели да си докарат като добро финансиране и добър проект за финансиране от ЕС.
Кой на практика отстъпи при сделката за бюджета? ЕС или Полша и Унгария?
Това е петият проблем. Онова, което направиха тези две държави при вътрешните обсъждания, подсказва за много поводи, при които страните ще се опитат да използват своето право на вето. Казвам много поводи, защото макар и в самата процедура по обвързване на финансирането от ЕС за отделните страни да не се изисква единогласие, някои страни, като в случая Унгария и Полша, за да се предпазят, могат да налагат вето по поводи, където се изисква пълен консенсус. Същото, разбира се, важи и за България. Макар и формално да не се нарича вето, българската позиция по повод началото на преговорите с Македония и Албания де факто е вето, което показва, че след промяната преди 5 години на правилата на гласуване в ЕС все повече ще се появяват такива поводи, които ще забавят вземането на решения. Слава Богу, това с бюджета не беше чак толкова важно. Тази година с пандемията се показа, че има такъв проблем. В началото на пандемията, ако не се лъжа – праз май, имаше заплахи от страна на Италия за блокиране на решения, свързани с пандемията. Т. е. винаги ще възниква т. нар. в политологията Парадокс на Кондорсе – тогава, когато има вземане на решение с мнозинство, крайното решение е или рационално, или неизгодно за никого.
В крайна сметка ще бъде ли задействано върховенството на закона като спирачка за изплащане на пари? Тази тема продължава да е много коментирана, а не стана ясно дали ще се задейства тази клауза.
При всички случаи имаме законово основание – чл. 7, ал. 1 от Договора за функциониране на ЕС, но самата процедура първоначално беше размита. Вече не може да се очаква, че ще бъде осъществено първоначалното предложение на премиера на Холандия три страни да повдигнат въпрос и след това да започне разследване дали трябва или не да се спират средства. Има обаче спиране за определен период от време, докато трае разследването. Тази крайна процедура вече не може да се осъществи заради компромисите, които бяха направени. Сега вероятно ще бъдат направени и още компромиси и ми се струва, че надеждите на много хора в страни като България, Полша и Унгария, че ще има такова обвързване с върховенството на закона, а не с управлението на отделния човек, няма да се реализират. Но е възможно, ако голяма част от тези около 2 трилиона се разпределят примерно през Кредитния комитет на Европейската инвестиционна банка, какъвто беше планът на Юнкер, комитетът да взема предвид и такива съображения. Защото и Комисията, и ЕЦБ няколко пъти са повдигали този въпрос, например за България. Това остава едно от условията България да бъде член на Еврозоната, а именно върховенството на закона и борбата с корупцията и организираната престъпност.
Накрая може ли да обобщим – в сравнение с предишния програмен период Българин по-големи шансове ли има да достигне до повече средства?
Разликата от предишните периоди е, че има повече възможности за кръстосано субсидиране между различните програми и по-голяма неяснота в отчетността. Тогава, когато ОЛАФ и другите европейски институции започнат да забелязват тази особеност, вероятно ще има и по-малко средства. Трудно е да се каже.
Зависи от това как се усвояват средствата и как ще се осъществи контролът, така ли?
Планът за възстановяване беше доста абстрактен и недоработен, но по него има около 50 становища, изказани по време на обсъждането и достъпни на страницата на МС. Тези 50 предложения са от съсловни организации, експерти, гилдии и т. н. Възможно е, тъй като повечето от тях са рационални, в крайна сметка планът да придобие съвсем друг вид в следващите 5-6 седмици, защото когато продължи да се пише след края на януари, ще бъде вече едно изцяло предизборно мероприятие, което едва ли ще доведе до нещо рационално. Но повечето от предположенията са доста рационални. Така например основните бенефициенти на санирането – тези от Асоциацията за изолации в строителството – макар и да са очевидно печеливши от така създадения план, също казват, че българският маниер на саниране не е добра практика и трябва да има частно участие, независимо дали от непосредствените бенефициенти или от други заинтересовани страни, примерно застрахователи. Така или иначе има възможности за частно участие във финансирането, което ще бъде условие за по-добро качество, защото то в момента очевидно не е много добро.
