След дълги битки успяхме, направихме защитена зона нашата земя, защитена зона „Поречие на река Веселина” – Миндя. Вече при наличието на защитена местност, отбраната на реката стана много, много по-лесно занимание.
Идва, да речем, поредният изедник, решил да бастиса реката ни, за да прави някакви жалки пари. Кметът го отвежда на място и му сочи табелата: „Защитена местност”. Изедникът тръгва да си търси друга река за унищожаване; а ние не се налага да хващаме отново шишанетата…
С победата „защитена зона“ можехме пак се върнем към мирния живот и към идеята за рок фестивал.
Тъкмо мислим какви пари и откъде да съберем – и те самите идват при нас. Чукат на портата, някъде през пролетта на 2009 година англичаните Ана и Томас (той е от Уелс, де…). Паднали им 2 000 лева и не им се давали за народни песни и танци. Рок фестивал „is possible?“, питат.
„Посибъл, посибъл” – отвръщаме пък ние. И към средата на септември пред читалището се вдигна сцена, на която свириха приятелски групи – доброволци, в състав: „Демоде“ от Горна Оряховица; „Блус трафик“ от София и моята група – „Магистри“.
На следващата година фестивалните вечери бяха вече две, а групите – 10, както е и до днес. Тоталният бюджет и днес е толкова, колкото плащаше за два часа наем сцена Николай Бареков, когато беше изгряващ политик…
Как стават тия неща със жълти стотинки ли? С дух. Вие си запазете и възстановете селото, събудете духа му – и хората сами ще дойдат да участват, за да са част от него.
Да имаш всяка година голям рок фестивал – помага. От публиката постепенно се изгражда общност, която също развива свой дух и свои инициативи. Хора се запознават, женят, раждат деца. Родените на първия фестивал днес са четвърти клас; тогавашните четвъртокласници са студенти.
Или, както каза вечният хедлайнер на фестивала Васко Кръпката тази година: „Покрай феста в Миндя, цяло поколение е вече спасено от лапите на чалгата…”
А колкото по-видимо ти става селото – толкова повече хора се заселват в него.
В последните години покрай фестивала се оформи допълнително варненско присъствие, тъй като на част от постоянната публика, пристигаща за фестивала от морската столица, й беше писнало да пътува насам-натам. Дори крайната „Парцал махала”, в която къщите се разпадаха десетилетия наред, днес е грейнала като за парад, заселена от софиянци и куп европейци.
На минус обаче оставаме с две дървени мостчета над дерето. Преди три-четири години, улисан във фестивали и реки, изтървах горските. Без всякакво предупреждение те изсякоха до голо склона на Стара планина, който се издига зад селото. Тичам аз при тях в търновския им офис и викам от вратата: „Вие акъл имате ли да изсичате целия склон? Нали ще ми вкарате наводнение в селото?”.
Отговорът : нямало да ми вкарат наводнение. Така сочела тяхната нАука. А онова, което аз като прост селянин знам за гората, че предпазва от порои и свлачища – били „бабешки работи”.
Още на следващата пролет пороят дойде и отнесе дървените мостчета, които помня от 1962 година. Няколко къщи бяха на косъм да търгнат и те да плуват…
И изводът като, цяло, помнете : докато се радвате на мирния си селски живот, дръжте барута сух, фишеците – подредени, а вниманието – повишено. Защото, ако проспите действията на изедниците и не дадете отпор тогава, когато трябва – после може някое свлачище да ви отнесе не само дървеното мостче, но и къщата.
Освен всичко гореописано, през последните 20 години сме борили пожари, прогонвали сме заселници от държави с лоша репутация, чието присъствие не желаем; та – да си дойдем на основната приказка.
Искате мирен живот на село? Тогава бъдете готови за войни и въстания, защото инак никой няма да ви го позволи, този мирен живот.
Воювайте и за бита, и за празниците – възраждане не само на духа на селото. Както това успя и успява и нашият фест в Миндя : връщам се пак на реченото от Кръпката, вечният хедлайнер на фестивала Васко Кръпката го каза – „Покрай феста в Миндя, цяло поколение е вече спасено от лапите на чалгата…”. И това си е смисъл, сериозен. ( ВИДЕО)
