Авторът на коментара е Матю Бок-Коте е доктор по социология и доцент във Висшето училище по търговия (HEC) в Монреал, колумнист в “Журнал дьо Монреал” и Радио Канада. Трудовете му засягат главно мултикултурализма, промените в съвременната демокрация и квебекския национален въпрос. Последната му книга Le multiculturalisme comme religion politique (“Мултикултурализмът като политическа религия”) беше издадена във Франция от издателство Cerf.
В редица държави по света, сред които Канада, Холандия и Белгия, евтаназията е узаконена като начин „да умреш с достойнство”.
По време на приемането на закона за „асистираното самоубийство” в Канада, инициаторите му гордо твърдяха, че критериите за достъп до “грижите в края на живота” са строги и скоро няма да се променят. Евтаназията щяла да остане изключение.
Обещанието обаче бързо се разсея и на хората им се струваше така, сякаш никога не са го чували.
Дали защото инициаторите на евтаназията са излъгали? Може би. Може би и защото този закон има своя собствена логика и, щом веднъж е приета възможността за асистирано самоубийство, бързо ще го банализираме?
БАНАЛИЗИРАНЕ
Напоследък особено популярна стана тезата, да бъдат евтанизирани хора, болни от Алцхаймер.
Кандидатите за „асистирано самоубийство” обаче ще се увеличат през следващите години.
Можем да добием представа за бъдещето, което ни е запазено, като се консултираме с едно досие за евтаназията в Холандия, направено от Ален Крьовие за предаването “Втори поглед” по Радио „Канада”, което миналия петък бе поместено в интернет.
От него научаваме, че в тази страна евтаназията е толкова банализирана, че е станала “нормален начин да умреш”.
Може дори да се възползваш от „асистирано самоубийство” в случаите на деменция или при тежките случаи на алкохолизъм.
Експертът твърди, че решаващият критерий е страданието.
Евтаназията е достъпна за болни деца на 12 или повече години.
Ако използваме думите на философа Кристиан Сен-Жермен, нашата цивилизация е в логиката на “проактивната евтаназия”.
Но нищо от това не е изненадващо всъщност. Защото от момента, в който превърнем асистираното самоубийство в основно право, естествено стигаме дотам да го превърнем в смъртно право.
Няма ли право човек тогава да напусне този свят от момента, в който го сметне за непоносим? Не е ли той господар на съдбата си?
И тъй като крайното страдание на тази земя не е изключително физическо, защото може да бъде морално, няма ли да стигнем един ден дотам да претендираме за евтаназия при поискване, без дори да се налага да се оправдаваме? Това дори е неизбежно.
ВАРВАРСТВО
Ние преживяваме такава революция на манталитета в момента, че това, което изглеждаше немислимо вчера, може да стане очевидно утре.
Утре в Квебек би могло да има “медицински” клиники, в които смъртта да се продава като една услуга между другите. Онези, които покажат някакви резерви пред този прогрес, ще бъдат обвинени, че им липсва сърце и са реакционери.
Ценностите се преобръщат, моралните ориентири също. Лекари дават смърт. И ние вярваме, че сме привилегировани.
