Неотдавна имаше дебат около “Денят започва с култура”, което според мен е между най-добрите предавания на БНТ. Една от критиките към предаването беше, че то нямало достатъчно висок рейтинг. Предаване за култура по обществена телевизия, не може, а и не трябва да има рейтинга на реалити шоу или турски сериал. Чалгата винаги ще се гледа от повече хора отколкото симфоничната музика.
Искам да направя едно уточнение за тези, които биха ме обвинили в елитарност. Изобщо не гледам с презрение на популярната култура. Дори не смятам, че има ясна граница между популярна и елитарна, „ниска” и „висока” култура. Популярна култура е била и операта през 19 век, и романите на Дикинс, и пиесите на Шекспир. Понякога едни и същи произведения могат да се разглеждат като част и от популярната, и от „елитарната” култура.
От друга страна, има определена разлика между „популярна” и „комерсиална” култура. Понякога „популярно” и „комерсиално” се употребяват като синоними, но това са различни неща. Автентичната полярна култура възниква спонтанно, „от долу”, тя е култура на “масите”. Комерсиалната култура се създава от пазара. Тя е инженирана „от горе”, от медии и рекламни стратези. Комерсиалната култура не произлиза от масите, а е предназначена за масова употреба.
Автентичната народна музика например е популярна, но не е комерсиална. Популярната култура може да се комерсиализира, тя е много подходяща за комерсиализация, но не е по дефиниция комерсиална. В нея има друга, чисто културна, а не пазарна, интенция.
Думата поп-култура е променила смисъла си от края на петдесетте години на миналия век, когато започва да се употребява. Както и думата „чалга” у нас е променила смисъла си от осемдесетте години насам. През 80-те чалга се наричаше музиката на Иво Папазов —Ибряма, а днес думата се употребява за поп-фолка, който е комерсиална култура. Поп-културата на 1960-те на Запад не беше комерсиална култура, а автентична. Но днес по-видимата част от поп-културата е силно комерсиализирана. Разликата става ясна, ако сравним Бийтълс или ранния Боб Дилън, или музиката от хипарския фестивал край Удсток, с някои днешни поп-еднодневки, които правят огромни пари и събират милиони гледания и лайкове в youtube, но след две седмици никой вече не ги помни. Те са като семките — купуваш и употребяваш на момента. Но се търсят масово и правят много пари. Това е комерсиална култура.
В комерсиалната култура едно произведение, песен, книга или филм, не се третира като произведение на изкуството, а като пазарен продукт. Киното е индустрия, (което не значи, че един филм, който се продава добре, е непременно лош. Но не най-добрите филми не се продават най-добре.)
Автентичната популярна култура не е принципно различна от „елитарната” култура. Тя също е в известен смисъл „камерна” — има специфична публика, въпрос е на местна традиция или има ограничен кръг от „фенове”. В Америка съм слушал джаз-музиканти на световно ниво, чиято „естетствена” публика в клуба не надхвърля 50 човека. А джазът, както и блусът, е популярна, „народна” музика на афро-американците. Има и автентичен рап, който си е също вид джаз. Автентичната поп-култура не е комерсиална. Не се прави с цел да печели пари, макар че може много лесно да се комерсиализира.
Автентичната поп-култура не е нещо принципно различно от „елитарната” култура. Въпреки текста на популярната песен „Roll over Bethoven”, няма принципна разлика между музиката на Бийтълс и Бетовен. Музиката на Бийтълс макар и да се комерсиализира по-късно през 1960-те (далеч не толкова колкото съвременния поп) е автентична популярна музика. Разбира се има такава автентична музика и днес.
Опозицията поп-култура — елитарна култура е фалшива. Истинската опозиция е автентична култура — развлекателна индустрия. Художникът Банкси например прави популярно изкуство (графити), но не го продава и дори крие идентичността си, за да не се комерсиализира неговото популярно изкуство — и така да престане да бъде автентична култура.
Разбира се, мечтата на много артисти е да направят голямо изкуство, което да им носи и пари, да има и пазарен успех, да обединят така да се каже автентично-популярното и комерсиалното. Това не е невъзможно, особено в киното и в популярната музика. Но индустрията си има свои закони. И те са различни, често противоположни на тези на автентичната култура — била тя популярна или елитарна, „официална” или „контра”култура.
………………
Предаването „Денят започва с култура”, което е културно-информационно, беше обвинено и в политизиране. Наистина обществените медии не трябва да се политизират. Това обаче не значи, че в тях не трябва да става дума за политика, или да се превръщат в чисто забавно предаване с висок рейтинг, да се комерсиализират.
Какво би станало, ако и в новините се наложи комерсиалния принцип? Всъщност именно това става с новините в жълтата преса. Фалшивите новини, сензациите, конспитаривните теории са по-продаваеми от реалните новини.
В този смисъл новините не могат да бъдат „аполитични”. Не може да бъде аполитично и едно културно предаване. Всъщност аполитична и беззъба е най-често комерсиалната култура, защото тя трябва да се харесва на по-широка публика, на хора с различни политически възгледи.
Харесваме ли привидната аполитичност на жълтата преса, на медиите-бухалки, които удрят политически неудобни хора, уж „аполитично”, с пошло ровене в личния им живот? Там най-често атаките са с аргументи „ad hominem”, с лични нападки, а не с политически аргументи. Такива атаки влияят силно на неследящите реалния политически дебат и отклоняват вниманието от него.
Ясно е, че новините не могат да бъдат „аполитични”. Но е наложително да се прави разлика (и такава разлика се прави в сериозните медии) между обективното представяне на фактите и интерпретацията на фактите, между новини и коментари. Коментаторът интерпретира новините според своите политически възгледи.
Но може ли изкуството да бъде аполитично?
По комунистическо време, според теорията на социалистическия реализъм, изкуството трябваше да бъде ”народно” , т.е разбираемо за широките народни маси, и “партийно”, т.е да представлява политическа пропаганда. В този смисъл и едно аполитично произведение по комунистическо време имаше политически смисъл.
Тоталитарната власт налагаше политическа цензура. Но пазара също налага цензура, също елиминира „елитарното”, „ненародно” изкуство. Освен това имаме частни жълти (комерсиални) медии, които могат да се ползват за интересите на своите собственици, или на тези, които те обслужват, като медии-бухалки. Политическата коректност също е вид цензура. Едно произведение на изкуството може да бъде стойностно и същевременно политически некоректно.
Писателите, и изобщо хората на изкуството, имат обикновено някакви политически и философски възгледи. Дори ако те са съзнателно аполитични, това пак е тяхна политическа позиция. Един писател, който няма никакви политически възгледи, който не се интересува от обществото около себе си или от човешкото общество, от хората изобщо, може ли да бъде добър писател?
Разбира се, не е нужно да сме съгласни с политическите възгледи на Достоевски, за да го оценяваме като гениален писател, но той е имал такива възгледи. При това Достоевски е гениален психологически реалист, който се занимава с морално-философски проблеми на обществото. Привидната аполитичност в поезията на Борис Пастернак или на Борис Христов може също да е и политическа позиция в едно общество, в което литературата се оценява според това доколко тя е „партийна”, доколко е удобна за ползване от пропагандната машина на властта. В такава ситуация на политически контрол и аполитичността е бунт срещу властта.
Не са ли политически декларации и писоарът на Марсел Дюшан, озаглавен „Фонтан”, и „Белия квадрат” (на бял фон) на Казимир Малевич? Тези произведения са имали за цел да шокират публиката, били са бунт срещу класическото буржоазно и академично разбиране за изкуство. С други думи те също са политически.
Не е ли и американският абстрактен експресионизъм от 1950-те политически, ако се разглежда като израз на пълната свобода на творческата индивидуалност на фона на съветския социалистическия реализъм от същото време? А поп-артът и антивоенната американска контракултура от 1960-те не са ли политическо явление?
Има ирония в това, че някои произведения на крайно либерални писатели като Алън Гинзбърг или Чарлз Буковски, днес могат да бъдат обявени за политически некоректни от новите догматични либерали. Има и още по-абсурдни случаи — например някои обявяват за расист Марк Твен, който определено е бил аболиционист и анти-расист, за това че е използвал думата „негър” (съвсем нормална за онова време, но смятана за обидна днес в Америка) в „Приключениятя на Хъкълбери Фин”. Прекален светец и Богу н е драг. И прекалената либерална политическа коректност се превръща в цензура.
Литературата е винаги политическа, защото авторите имат някакви политически и морално-философски разбирания. Но това няма нищо общо с политическата цензура или налагането на политическа партийна линия в изкуството. Политичността на сериозната литература и пропагандата са две различни неща. Както популярно изкуство и комерсиално изкуство са две различни неща.
