След посещението на френския президент Франсоа Митеран в София през 1989 година започна да се разправя от ухо на ухо една случка между него и Живков. Митеран запитал домакина не възнамерява ли в обозримо бъдеще да проведе избори за ново управление и за свой заместник на лидерския пост /това беше вече времето на Перестройката/, а Бай Тошо рекъл на преводачката „кажи му, че аз във властта съм като онези, досадните мухи, дето ти ги гониш с ръце, а те пак се връщат и няма отърване“. Разбира се, поставил в крайно неудобно положение преводачката какво да преведе на Митеран.
Не съм сигурен дали това е истина, много е вероятно да е обикновен анекдот за Тато, каквито изобилстваха при соца, и не помня дали преводачът е бил жена със сигурност. Така ми го разказваха – така го предавам. Ако някой не знае кой е Тато поради младост или дълго прекарване на самотен остров, има статия в „Уикипедия“.
Това, което е сигурно обаче е, че днешната ситуация с оставката на Боби Михайлов започва да прилича на Татовата алюзия с мухата. След като зорлем Михайлов хвърли оставка при поредния резил на националната гарнитура, излезе Лечков и обяви, че тя вероятно няма да бъде приета. Имало си устав и не можело така, трябвал Конгрес. Тоест Михайлов и да не иска, остава начело на БФС докато се свика Конгрес. Пък и той дали ще я приеме, само Господ знае. И май става като с мухата на Тато – махаш, махаш, няма изгонване.
Дано не е така, защото във всички нормални държави, институции, организации и каквото се сетите когато една оставка се подава по убеждения, тя се приема и животът продължава. В БФС май ще е иначе, ако стане, както предупреждава Лечков. Никой вече в България не иска Михалов начело, освен вероятно екипът му, но той даже не може да напусне поста, щото нямало как да го направи по правилата. Щеше да е куриозно, ако не беше тъжно. И дразнещо.
А не е като да няма за какво да се иска оставка. За расизма по трибуните наистина нито Михайлов, нито БФС имат вина. Това е проблем на цялото общество. Обаче резултатите на националния отбор и на всички останали клубове, освен „Лудогорец“, са трагедия в безброй действия. Ако БФС няма отношение към това, защото липсата на футболисти била проблем на работата на клубовете, се пита какъв е смисълът от тази организация извън юридическата й роля на международно лица на българския футбол. Михайлов не е виновен, че повечето национали играят бездушно. Но кой друг да обвиняваме, че за 14 години управление не са предприети инициативи да се открият причините и да се направи нещо. За това време аз помня единствен достоен за отбелязване успех на националния тим победата над Швеция в мач, който не беше от първостепенна важност за шведите. Това е. Един карък счупихме. Не е много. Останалото е резил до резила и трябваше англичаните да ни напълнят серкмето на „В. Левски“, за да прелее чаша, която всъщност от години заплашва направо да се счупи.
Хора като Михайлов и Лечков в състезателната си кариера са дали много на българския футбол. Нямаме друго такова поколение. Затова ни боли още повече, като гледаме как героите ни отпреди 25 години правят неща, изглеждащи като опит да се финтира общественото мнение, за да се спаси постът на Борислав Михайлов. Ще прояви ли той достойнство при оттеглянето си, или ще се скрие в полите на устава? И ако сега оставката му се размине, колко време ще издържи недолюбван от всички и как това ще се отрази на българския футбол, който не само е достигнал дъното, но рие още по-надолу към нови дълбини?
Лечков каза, че вече имало изготвена стратегия за съвземане на националния отбор, но тя извън всякакво съмнение е закъсняла повече и от влак по време на соца. По всичко личи, че вече обществото повече се интересува от друго – то очаква бърз отговор на въпроса дали фарсът с оставката ще приключи по логичния и културен начин или ще се развие в крещяща подигравка с българския футбол и неговите почитатели.
