Британската политическа класа има лошия навик да не взима политиката в Европа на сериозно. Все пак напоследък се забелязва някаква промяна. Най-важните избори за Великобритания в момента са тези отвъд Ла Манша – президентският вот във Франция в неделя.
Едва ли има друг френски избори, които да събуждали толкова голям интерес във Великобритания – и с основание.
Президентският вот във Франция е коренно различен от всичко, което сме виждали от началото на Петата Република, поставено през 1958г. Избирателната активност ще бъде от решаващо значение, защото почти 1/3 от гласоподавателите не са решили кого да подкрепят. Марин Льо Пен може и да се окаже победител, защото е лидер на крайнодясна партия в една от най-големите европейски държави – последният такъв пример беше испанският фашист Франциско Франко преди повече от 40 години.
Ако това се случи – а много анализатори смятат, че е възможно – влиянието върху живота във страната и международното положение на Франция ще бъде ужасно. Френските бариери срещу света ще бъдат вдигнати. Някои държави ще третират Франция като прокажена. Европейският съюз ще се сблъска с криза, която ще засенчи дори Брекзит. НАТО ще бъде натикан в ъгъла. Европейските народи ще изпаднат в паника, че това би могло да им се случи и на тях.
Франция ще се обърне срещу себе си. Социалните и политическите разделения ще се задълбочат на ниво, последно наблюдавано през 1945г. Стабилността на републиката ще бъде тествана по начини, които нито една западноевропейска държава не е преживявала от гражданската война в Гърция преди 70 години.
Но докато Франция е на кръстопът, възможностите за промяна във френската политика надхвърлят възможността за победата на Льо Пен. Не само крайната десница иска да се настани в президентството на съвременна Франция. Крайната левица също има апетити към Елисейския дворец в лицето на Жан-Люк Меланшон и центристът Еманюел Макрон, който вероятно би спечел, ако стигне до балотажа.
Центристките партии и центристките кандидати идват от различни места с различни политически системи, не само във Франция. Спомнете си за съюза между Социалиадемократическата и Либералната партии във Великобритания през 80-те години. Спомнете си за бизнесмените от „Германските свободни демократи”. Или за съживилата се център-ляво партия на Джъстин Трюдо в Канада, или новата партия в Испания „Граждани”.
Движението на Макрон е по-различно от всичко това, защото е фокусирано в личността. Центристите обаче имат нещо общо – те винаги се борят да разбият познатото, макар и отслабена двупартийно ядро от партиите в център-дясно и център-ляво.
Това може да се случи дори във Франция, независимо от дълбоко вкоренените политически традиции. Още през 1974г. Валери Жискар д’Естен успя да мине между капките и да победи официалния кандидат на голистите (голизъм – политическа система във Франция, свързвана с личността на Шарл дьо Гол –бел. ред.) – Жак Шабан-Делма и кандидатът на социалистите – Франсоа Митеран. Жискар е бил центрист от дясното, докато Еманюел Макрон е центрист от лявото (въпреки че от време на време го отрича). Но те двамата споделят много общи неща – младостта, модернизма, либерални са по отношение на социалните въпроси, технократи са и говорят английски.
Отначало Макрон се възползва от славата си на нов и интересен кандидат, той се появи точно в момент, в който старите партии изглеждаха неспособни и опетнени. Безполезността на социалистическата партия на Франсоа Оланд и лошите спомени от бившите галисти, чийто кандидат – католикът Франсоа Фийон бе измъчван от корупционни скандали, помогнаха на Макрон да се издигне.
Но дали забележителният му успех е устойчив в последните часове до вота? Льо Пен остава силна. Фийон не се срина, защото има много католически гласоподаватели, които нямат друг избор. Маланшон „изсмука” енергията и привържениците на социалистите. В резултат на това, четиримата основни претенденти – Льо Пен, Макрон, Фийон и Меланшон – очакват резултатите от изборите, но най-вероятно ще се класират в този ред.
Ако социологическите проучвания са верни – голямо „НО” – Макрон може да преобърне политическия ред. Неговата основна цел е да спечели парламентарно мнозинство срещу силния „Национален фронт”. Освен всичко друго, той ще докаже, че има алтернатива, както той каза – на Тачър и Троицки. И е прав.
Тази възможност засяга не само Франция, но и Великобритания. Следващият президент ще има огромно влияние върху Брекзит, а това от своя страна ще повлияе на външната политика на Обединеното кралство и може да се окаже важен фактор за изборите на острова през юни. Това, разбира се, има огромно значение и за целия британски континент, към когото Великобритания остава обвързана географски, исторически и културно.
Победата на Макрон е може би най-добрият вариант, не само за Франция, но и за ЕС. Това означава, колкото и да й е неприятно на Тереза Мей да си признае, че и Великобритания ще спечели. Преговорите с Макрон през следващите две години няма да се лесни, защото той споделя същите приоритети като Германия и повечето от 27-те държави от ЕС – Съюзът трябва да бъде защитен и подсилен.
Едва ли президентството на Макрон ще бъде силно, много от реформите му ще бъдат нежелани. Но поне той ще избегне вътрешната пропаст, която Льо Пен или Меланшон ще направят, или дерегулаторната анархия, която Фийон ще се опита да сътвори. Ако Макрон спечели, това ще е предвестник на важни икономически и социални реформи, както и за международно сътрудничество.
Самото писане на тези думи трябва да събуди у читателя съмнението, че при предсрочните избори във Великобритания ще се открие огромна дупка, която трябва да бъде запълнена от британския Мактон. Корбин не иска да го направи, Мей вероятно не може, Тим Фарън не е достатъчно силен. Въпреки това, някои някога ще трябва да го направи. И ако Макрон спечели, това ще е доказателство, че е възможно.
