Дебатът, който предхожда новите документи, е също толкова важен, колкото и самите документи.
През 2022 г. ще се случат две важни дипломатически за трансатлантическата общност събития. Първо, през март Европейският съюз ще приеме своя Стратегически компас – документ, който има за цел да установи общ поглед върху сигурността и отбраната на ЕС и по този начин да дефинира, макар и неясно, понятието „стратегическа автономия“ на Европа. След това, на срещата на върха в Мадрид през юни, НАТО ще приеме новата си Стратегическа концепция, която определя стратегията на алианса, очертавайки неговата цел и основните му задачи в областта на сигурността и определяйки предизвикателствата и възможностите, пред които е изправен алиансът в променящата се среда за сигурност. И както всички подобни документи, те имат и политическа цел, тъй като сигнализират на света как ЕС и НАТО виждат отбраната, сигурността и трансатлантическите връзки.
Но дебатът, предшестващ подписването на документите, е по-важен от окончателната им формулировка. Въпросите, поставени междувременно, и обсъждането на отговорите им очертават една нова европейска реалност, която може да отстъпи място на засилен двустранен подход или тясна регионална координация в рамките на НАТО и между конкретни държави-членки по основни стратегически въпроси.
МИНАЛОТО
Краят на Студената война даде на НАТО и ЕС уникална възможност да се разширят на изток. Разходите за това бяха минимални, ползите от глобализацията – многобройни, а липсата на регионален претендент правеше това относително безопасно. Но след като Русия и Китай се превърнаха в регионални сили, а икономическата криза от 2008 г. разкри слабостите на глобализацията, ЕС и НАТО трябваше да се адаптират към новите глобални реалности.
ЕС реагира като се преструктурира по възможно най-добрия начин – процес, усложнен от борбата за поддържане на консенсус между членове, които нямат много общи интереси. НАТО – военна организация, доминирана от неевропейска сила, се адаптира като разработи политически функции, които осигуряват сътрудничеството и координацията на държавите-членки, а от 2008 г. насам – практическа насоченост към изграждането на източния си фланг и линията на сдържане между Балтийско и Черно море.
През това време определението за „отбрана и сигурност“ се оказа много различно за Източна и Западна Европа. Възраждаща се Русия беше въпрос на национална сигурност за източните държави-членки на ЕС, затова те похарчиха повече средства за увеличаване на военния си капацитет в НАТО. Западните държави-членки на ЕС се бореха с икономически проблеми и миграционни потоци от Африка и Близкия изток – неща, за които НАТО може да направи твърде малко. Междувременно реалността, че Китай се превръща в регионална сила в Азия, увеличи загрижеността на САЩ за Тихия океан. Това, от своя страна, накара Вашингтон да поиска от европейците да повишат нивото си на работа в НАТО и да гарантират собствената си сигурност. С оглед на това, че след Брекзит Великобритания се стреми да поднови връзките си с Британската общност и проявява все по-голям интерес и към Тихоокеанския регион, ЕС (особено западните му членове) сякаш рязко осъзна, че сигурността е вътрешен и неотложен приоритет за неговото развитие.
Франция предложи ЕС да разработи обща позиция по отношение на сигурността и отбраната. Париж ще поеме ротационното председателство на ЕС през първите шест месеца на 2022 г. и президентът Еманюел Макрон обяви на 9 декември, че сред френските приоритети за следващите месеци е да се увеличи способността на ЕС да защитава границите си. В същото време председателят на Европейската комисия обяви провеждането на конференция по въпросите на отбраната преди подписването на Стратегическия компас през март. Неведнъж терминът „стратегическа автономия“ се е появявал като решение за изграждане на сигурността и отбраната на ЕС. Очаквайте същото да се случи и през следващите месеци.
НАСТОЯЩЕТО
Това е важна концепция, защото, както казахме по-рано, за държавите-членки има различни заплахи. Някои от тези заплахи се променят – много от тях се промениха в условията на крехкостта и несигурността на световната икономика след 2008 г., а други не се променят. Някои от тях са по-подходящи за смекчаване от една, а не от друга институция. Например естеството на заплахите срещу Източна Европа, а оттам и срещу САЩ, включва нарастващото руско влияние, включително военно укрепване, на изток. Решението на подобна заплаха е свързано с отбраната и възпирането и поради това попада по-скоро в компетенциите на НАТО, отколкото на ЕС. Западноевропейците и южноевропейците са изправени пред социално-икономически проблеми на сигурността – нещо, което попада в обхвата на ЕС и изисква от Брюксел да предложи решение.
Не е изненадващо, че дебатът относно Стратегическата концепция и значението на стратегическата автономия ще бъде функция на различните интереси на отделните членове. А решението е дори по-сложно, отколкото изглежда на пръв поглед. От една страна, средата за сигурност в Европа се влошава, отчасти благодарение на социално-икономическите проблеми, включително миграцията, предизвикани от пандемията от COVID-19. Тези проблеми ще се отразят по различен начин на различните държави от ЕС, което означава, че преговорният процес между Запада и Изтока и Севера и Юга трябва да осигури баланс между интересите на всички държави-членки.
Освен това САЩ разполагат с най-силната армия от всички членове на НАТО. В Съединените щати нараства натискът Вашингтон да реши някои свои проблеми. Европейците трябва да се уверят, че САЩ могат да запазят гаранциите си за сигурност за Европа покрай източния фланг, където Вашингтон има стратегически интерес да ограничи руското влияние. Обещанието да се увеличат разходите за отбрана, както направиха много от членовете на ЕС, е добър начин да се поддържа ангажираността на САЩ, но това работи само за известно време. По този начин Европа е подложена на натиск да изразходва реални средства за реални мерки за отбрана в икономически труден момент.
Трето, всички в НАТО и в Европа имат различни интереси в Индийско-Тихоокеанския регион. Франция, например, открито се оплаква, че Обединеното кралство работи срещу нейните интереси в Тихия океан, като същевременно признава, че ЕС ще трябва да работи с Великобритания по всички въпроси, свързани с миграцията. Лондон подкрепи и дори допринесе за изграждането на източния фланг. Нещо повече, отношенията на Европа с Китай оформят политиката в Индийско-Тихоокеанския регион и макар че повечето източноевропейски държави подкрепят САЩ, не всички го правят.
Най-накрая и може би най-важното – има семантика, тъй като семантиката води до политически интерпретации. Съществуват важни различия между френското и английското значение на думата „автономия“, които вече създадоха напрежение и недоразумения. Англофилите – тези, които предпочитат английския език като свой любим език (към тази група причисляваме и източноевропейците), разбират автономията като „независимост“ в смисъл на равнопоставеност спрямо останалите участници, докато франкофоните я разбират като „власт“ или „децентрализация“ в смисъл на самоуправление по въпроса за отбраната. Всъщност изграждането на „европейска армия“ или на „суверенна“ европейска отбрана, която да е напълно независима и равна на САЩ, остава невъзможно за много години напред. Автономията, във франкофонския смисъл на изграждане на по-силна европейска роля в рамките на Атлантическия съюз, може да се разглежда като метафора за повишена европейска отговорност. Това би било особено полезно, ако европейците имат амбицията, както подсказаха чрез неотдавнашни речи и документи, да действат като надеждни високотехнологични първи отговорници в Европа и около нея при извънредна ситуация, в която до 2030 г. американските сили може да бъдат ангажирани другаде.
Дебатът относно семантиката повдига друг въпрос: Дали говорим за ЕС или за европейска стратегическа отговорност? Начинът, по който е създадена Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО) на ЕС, позволява на ЕС да предприема скромни операции за реакции при кризи. Предизвикателните сценарии за ангажиране и възпиране се нуждаят от подкрепата на НАТО, както и на САЩ и Великобритания. Следователно, ако стратегическата автономия трябва да се изгради върху основата на ОПСО, ще е необходимо да се засилят практическите отношения, установени между ОПСО и т.нар. трети държави. По този начин ще се създаде механизъм за достъп на ЕС до активите и структурите на НАТО. Но подобни дискусии вероятно ще бъдат сложни, тъй като ще се отнасят до практическите способи, които ще направят партньорството между НАТО и ЕС оперативно.
БЪДЕЩЕТО
За да може европейската стратегическа автономия или европейската отговорност в рамките на НАТО да нарасне, както предлага Франция, Париж трябва да си осигури подкрепата на Лондон и Берлин. Новото германско правителство допусна, че ще изпълни обещанието към НАТО за инвестиции в отбраната и че е посветено на плановете на НАТО. Берлин ще бъде първият, който ще се тревожи за политическото тълкуване на термина автономия и ще подчертае необходимостта от единство в Европа. За Германия всяка дискусия за европейския „суверенитет“ е приемлива, ако е свързана с НАТО и неговите отбранителни способности. Междувременно Великобритания преговаря за позицията си с ЕС и се опитва да изгради двустранни връзки с европейски държави като Полша и други извън Европа, но е убедена, че Европа трябва да увеличи стратегическата си отговорност в рамките на НАТО чрез оперативното статукво на алианса. И все пак тя няма интерес да приоритизира изграждането, тъй като може просто да се оттегли зад все по-способния си флот и ядреното си възпиране и да продължи да се преориентира извън континентална Европа.
От всички членове на НАТО САЩ са най-заинтересовани от една по-стратегически отговорна Европа. Вашингтон казва това още от времето на администрацията на Обама. Ползите са доста очевидни. Европейците биха могли да поемат по-голяма отговорност за Западното Средиземноморие и части от Северна Африка и да направят възможна колективната отбрана, без да е необходимо американските дивизии да се притичат на помощ. И дори ако настоящите дискусии се провалят, двустранните отношения или регионалните съюзи в рамките на ЕС и НАТО ще надделеят.
Дебатът около Стратегическата концепция на НАТО, заедно с този за европейската стратегическа автономия, е сложен и предизвикателен. Като се имат предвид настоящите социално-икономически проблеми, с които се сблъскват САЩ и Европа, е не само трудно да се постигне консенсус, предвид множеството проблеми, пред които са изправени страните, но е и трудно дискусиите дори да бъдат интерпретирани по един и същ начин. Въпреки това, ако дебатът доведе до компромис, който да улесни увеличаването на европейската отговорност чрез стратегическа автономия, това обещава възможност за подновяване на връзката между САЩ и Европа.
За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини
