Всяка година по това време се разгаря фундаменталният дебат за и против Хелоуин. Спорещите се делкат на цесека и левски и няма шанс да се разберат. Агитките си остават в бе и ге сектор и само си разменят хореографии.
Едните издигат портрет на Шекспир, защото според тях от него тръгват мистериите: вещиците в „Макбет”, феите от „Сън в лятна нощ”, духът на бащата на Хамлет…; и припяват Today на Smashing Pumpkins: Днес е най-страхотният ден, който някога съм имал…
Другите са с портрет на Ксенофонт Дзиндзифи (това е Райко Жинзифов) и с мрачна тържественост рецитират Гусляр в собор и Кървава кушуля…(На 14 февруари няма такова противопоставяне. Тогава едни си купуват розови балончета във форма на сърце и пълни с хелий, а други мълчаливо дърпат канелката. И животът продължава.)
Защо е това яростно разделение сега? И има ли смисъл то, след като си живеем в един непрестанен Halloween? И си го празнуваме. Всеки ден. Маскарадът се е превърнал в национален спорт и дори не се налага да се преобличаме. Днес сме едни, утре сме други. Вчера ругаем и мразим някого, днес го оприличаваме на Конфуций.
Все по-често на вратите ни тропат хора с тиквени фенери и ни казват: или ще ни дадете сладки и бонбонки, или ще ви изграем гаден номер. А още по-често искат пари. Иначе – лошо.
Държа да кажа, че нашият си хелоуин няма нищо общо с Halloween-а от „Извънземното” на Спилбърг. Там, ако си спомняте, децата маскират симпатичното ET като малко призраче. И щом то вижда учителят Йода, тръгва към него и казва: home, home, home…
Но какво е home за нас? Мястото, където най-често спира токът и трябва да си светим с тиквени фенери? Огромният блок, в който не познаваме дори съседите си от горния етаж, сякаш са се преоблекли като трите вещици на Шекспир? Остъкленият балкон, откъдето всяка сутрин поглеждаме към вехтия си автомобил: да не би да се е превърнал в тиква? Двата радиатора, от които лъха хлад, но накрая на месеца идват онези с фенерите и ти казват: дай? Или холът с телевизора, а от него ни обливат с ще-та?
До такава степен сме се видоизменили, а се видоизменяме всекидневно, че ако на вратата ни потропат маскирани дечица, ние по-скоро ще им откраднем близалките.
Това разделение в края на октомври, понякога стига до крайности. Ето, например, кметът на Елин Пелин вече втора година забранява да се празнува хелоуин в читалища, училища и детски градини. Но пък за Деня на будителите, там се организират факелни шествия и маршируват мажоретки.
Този същият кмет преди време не разреши на едно сирийско семейство с хуманитарен бежански статут да заживее в градчето. Да не разрешиш или да забраниш. Не е ли едно и също? Не участваш ли и ти в гореупоменатия маскарад? Сутрин да обличаш потурите и калпака с лъвски знак, а вечер да кроиш планове за поредната забрана.
А подозира ли този кмет, че именно Елин Пелин е автор на – може би – най-поетичния образ на печената тиква в българската литература: „Очите му неволно пробягнаха по захаросаното парче тиква с почервеняла и съблазнително прегоряла кора и в гърлото му се набраха слюнки“. Този Душко Добродушков…
Тиквата също трайно и категорично е навлязла в нашия живот от край време, но някак незаслужено я пренебрегваме. А не е правилно. Тиква! Звучи някак просташко, дявол да го вземе!, казваме си и ние като Душко Добродушков. Тя, тиквата е твърде вкусна и многозначителна. И ние няма как да избягаме от тотема си.
Не знам дали знаете, но тиквата не е плод, нито зеленчук. Тя е плодов зеленчук, от семейство тиквови. Което ни отвежда до Европейци сме ний, ама все не дотам… на един друг литературен герой.
Тиквата е и особено полезна. Тя гони холестерола и депресията и подсилва либидото. Това е добре – при все по-нарастващото чувство на тревожност у нас. Колкото до либидото – ще го подминем, защото ние тук сутрин пием чай с тестостерон, накъде повече…
Връз фона на всеобщото разделение, този плодов зеленчук (или обратното) е неразделима част от българския фолклор, където най-често се свързва с глава: глава без грижа, на бостана тиква и от зелена тиква пошки немой зима…
Излезе и прясна европейска статистика – тиквата е вече повод и за национална гордост. Според Евростат през изминалата 2016 година ние сме на първо място в ЕС по производство на тикви. 133 000 тона!
Испания, Франция и Португалия ни дишат прахта. Поне по нещо да сме първи, защото – пак според Евростат – българите сме най-нещастните в Европа.
Сложно е това съчетание: най-нещастните хора в Европа да произвеждат най-много от този жизнеутвърждаващ плод (или зеленчук – все едно). Обяснението? Оказва се много просто: през 2016 година субсидиите за тикви са били големи. ( През 2017 обаче, вече не са).
… Аз лично не взимам страна в този календарен спор. Смятам да си сготвя умопомрачителната кокошка в тиква на Цаньо Сърнев, мъдрият сладкодумец и сладокустник. А ако на вратата ми потропа някоя Червена шапчица, ще ѝ дам сладки и бонбонки.
Ще си се прибера вкъщи, ще отворя напосоки „Поглед върху литературата и изкуството” на Симеон Радев и ще си пусна Today на Smashing Pumpkins. Тези Съкрушителни тикви, които един приятел навремето наричаше Смешни пъпки…
.
