Има нужда от разум в управлението на публичните финанси

В разгара на (поредната) предизборна кампания е време за бюджетна дискусия. Искрата подпали служебният министър на финансите – не с представен проект за бюджет и средносрочна прогноза, а с публикувана и комуникирана експертна оценка на потенциално нарастване на дефицита. Накратко, разчетите – без да имаме достъп до допусканията и подробните изчисления на екипа на МФ – сочат ръст на приходите с 6,2 млрд. лева през 2025 г. спрямо очакваното изпълнение за 2024 г., докато при разходите се очаква увеличение с 18,1 млрд. лева. Ако това е така, дефицитът би бил над 8% от прогнозния БВП за следващата година, което е практически фискален колапс.

Мотивите зад изявлението вече са обект на политически спорове и тук не се спираме върху тях; вместо това, нека видим състоянието на публичните финанси към момента, връзката с икономическите процеси и възможния подход за съхранение на бюджетния здрав разум.

Добре е да почнем оттам, че приходите се движат според очакванията и следват цялостната стопанска динамика. Общият ръст на приходите за първите осем месеца на годината е 9,3% спрямо същия период на 2023 г. , а само данъчните приходи нарастват с 13,2%. Всичко това отговаря най-общо на тенденциите – ръст на заплатите, ръст в потреблението и продажбите на дребно, високи печалби на бизнеса и т.н. Номиналният размер на брутния вътрешен продукт също расте с около 9% за полугодието. Ако погледнем и по-дългосрочно, общите публични приходи през 2023 г. са в точно съотношение към БВП, каквото е било и през 2019 г. – така че голяма структурна промяна няма. Дори при доста щедри данъчни преференции – от намалена ставка на ДДС за ресторантите до данъчно облекчение за деца при доходите – данъчните приходи се изпълняват добре, събираемостта изглежда се повишава и като цяло следват икономическия растеж.

Проблемът е с разходите. До септември консолидираните разходи в бюджета нарастват с 16,3% на годишна база. Този ръст почти достига номиналните увеличения на годишна база (в рамките на 17,5%) през 2021 г. и 2022 г. – едната година на бурно възстановяване след кризата от пандемията, а другата година на исторически рекордна инфлация. Сега обаче макроикономическата картина е съвсем различна – ако номиналният ръст на БВП през 2022 г. е бил 20,7% на годишна база, за полугодието на 2024 г. той е 9%; ако инфлацията през 2022 г. достига 15,3%, за първите осем месеца на тази година е 2,7%, а само за последния месец е 2,1%; ако цените на производител в преработващата промишленост през 2022 г. нарастват с 21% спрямо предходната година, през 2022 г. ръстът вече е 1,8%, а през първите осем месеца на 2024 г. – едва 0,8%, с месеци на годишна дефлация.

Всичко това обаче буквално се „взривява“ в числата, представени от МФ – общ ръст на разходите през 2025 г. с 22%, ръст на разходите за персонал с над 24%, за издръжка с 30%, на здравно-осигурителните плащания с над 15%. От една страна, политици в нетрайни парламенти са приели обещания, които струват непосилно. От друга, всички публични структури, включително общините, изглежда са усетили липсата на воля за бюджетна дисциплина и са поискали 15, 20, 25% увеличения на разходните си тавани.

Само че т.нар. инфлационен бонус за публичните финанси свърши – рязкото покачване на цените, и оттам на заплати, печалби, продажби през 2021-2023 г. приключи. Безумие е да се планира бюджет все едно инфлацията ще е 10 или 15%, въжделения за такова увеличение на финансирането трябват да бъдат смело охладени. Време е за връщане на разходните амбиции към среда на стабилни цени. При 1-2% годишна инфлация дори 5-6% увеличение на заплатата е чувствително покачване на покупателната сила. Същото важи за разходите за текуща издръжка и инвестиции, когато горива, суровини, материали вече са със стабилни (а защо не и спадащи) цени.

С някои изключения – например т.нар. швейцарско правило за пенсиите – всички останали обещания и договорки трябва да се „изтрият“. За целта, разбира се, е нужна политическа воля. А след това се стартира с бюджети по функции и ведомства с нулев растеж (или растеж около 2%, колкото е прогнозната инфлация). На тази база може да се надгражда при спазване на два принципа: единият е приоритизиране, другият е реформи. При фиксиран общ лимит на разходите, всяко увеличение трябва да бъде компенсирано с намаление, например вдигане на индивидуалните заплати на служителите се съчетава със съкращаване на броя, оптимизация на процесите, закриване на звена и др. под. А приоритизирането означава ясно формулиране на политическа цел, която избирателно насочва допълнителен ресурс към определени области за разрешаване на реален структурен проблем – от мотивиране на учители или медицински сестри, ремонт на ВиК инфраструктура, за да се преодолее режим на водата, целенасочено подпомагане на енергийно бедни и др. под. Само че това изисква избор – не за всички, не навсякъде, не всеки проблем или изоставане. Или поне не през следващата година.

*Текстът е част от петъчния бюлетин на Института за пазарна икономика (ИПИ). Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.

Още актуални анализи – четете тук