Оказа се, че няма сила, която да накара православната църква да спазва карантината – на места тя дори реши да се подиграе на милиони свои сънародници, като даде причастие с една и съща лъжичка.
Самият премиер призова да викаме от балконите „Христос воскресе“, защото „началникът“ щял да ни чуе. Но не посмя да затвори храмовете. Защо ли? Мисля си, че това е начин да прояви антикомунизъм и да докаже своята дясност. И така се оказваме в странната ситуация, в която католици, протестанти, другите православни църкви, та дори най-фундаменталистките мюсюлмани решиха да се погрижат за народите си – нашите обаче надменно демонстрираха, че стоят над интересите на българите. Макар че наскоро държавата реши да им отпусне милиони от нашите данъци, платени от вярващи и невярващи.
Виждате ли попове да утешават страдащите в болниците?
Разбира се, религията не е само идеологическа поза, нито пък гола символика. Познавам много хора, които дълбоко споделят моралните принципи на християнството – и то не като участват в показни ритуали, а като помагат, като жертват нещо за ближните си. Много от тези хора днес са в бели престилки и рискуват живота си в битката срещу коронавируса, други опазват реда, трети се мъчат да намерят лекарство в лабораториите.
Виждате ли попове да утешават страдащите в болниците? Чувате ли за благотворителни акции? За подпомагане на медиаторите в ромските квартали? Не, предпочитат да пеят в златни одежди. И да повтарят нахално, че най- големият компромис на църквата бил да не раздават върбички на Цветница. Значи не сътрудничеството с комунистическия режим е най-големият компромис, не отказът от лустрация и покаяние – жертвата им била да се откажат от магическите амулети. Да не говорим, че върбичката всъщност изобразява палмовите листа, с които посрещнали Исус, но да не се задълбочаваме в метафорите.
Вижте само къде се озова българската публичност през 21 век. Помага ли тамянът срещу вирус? Може ли да се зарази човек по време на тайнство? Добре, ами ако утре се докаже, че много хора са се заразили именно на Великденската служба, тогава какво?
Възхищават ме посланията на папа Франциск, който по повод кризата каза, че е време да преосмислим отношението си към природата, която безжалостно експлоатираме. „Защото Бог прощава винаги, човек – понякога, природата – никога.“ Ще чуем ли и ние някога от църквата нещо мъдро за нашата епоха, а не за 11 век?
Полъх на теокрация
Усетихме студения полъх на задаващата се теокрация, когато главният прокурор определи себе си като инструмент на бога. Последва поток от подигравки и чудене кой точно е богът му, само че работата е сериозна. Защото бог е над човешките закони – знаем го от времето на Торквемада и Татарчев, над когото също имаше само небе. Не закъсня, естествено, и Сидеров.
Изобщо, днес едва ли не всички публични говорители започват с думите „аз като вярващ“. Дори генерал Мутафчийски, принципен борец срещу вируса, го видяхме на една снимка да целува икона.
Но в какво вярват всички тези хора, така и не разбрахме. В доброто, солидарността, жертвата? Или във върбичката, чудесата, послушанието пред властта?
*Текстът е публикуван в „Дойче веле“
*Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
