Иво Инджев е български журналист, блогър и автор на публицистични книги. Бил е главен директор на БТА (1990-1993), главен редактор на националните всекидневници „Експрес” ( 1993-94) и „Демокрация” (1994-95), вицепрезидент на АЕЖ (1994-96), коментатор на Радио свободна Европа (1995-2000) и телевизионен водещ на предаването „В десетката“ по bTV (2000-2006). Той е дългогодишен автор на коментари за повечето печатни и електронни медии с национално разпространение в България, Радио свободна Европа и световната емисия на Би Би Си. Зам.-председател на Комисията по етика в електронните медии в България.
Как оценявате държавното посещение на Си Дзинпин в Москва. Случва ли се нещо ново в отношенията между Русия и Китай?
Новото е, че се потвърди повече от всякога водещата роля на Китай в това партньорство. Не случайно Путин наблегна на благодарностите за това посещение във встъпителните си думи на първата им среща. С това той отговори на недекларираното, но ясно изискване на китайската страна да получи признание за промяната, според която Пекин е вече старшият командир.
А какви времена бяха в зората на комунистическата им дружба: ядреният и космическият статут на Китай стана възможен благодарение на светския по-голям брат!
Днес Путин е в ролята на просител като вносител на стоки от китайския заместител на дефицитни западни стоки и износител на суровини. Това не е каприз, а принуда, която няма нищо общо с руската претенция за величие. Тя принизява последната империя на планетата до статута на страна от т.н. трети свят.
Единственото конкретно измерение на сегашния етап от така шумно прокламираната продължаваща дружба стана именно в областта на продължаващото захранване на огромната китайска икономика с руски суровини и по-конкретно- с природен газ. Китайците го купуват на значително по-ниски цени от онези, които руснаците получаваха от загубения (безвъзвратно най-вероятно) европейски пазар.
Обръщението на Си Дзинпин към младшия му партньор със “скъпи приятелю” прозвуча лицемерно. Руският приятел на Китай става все по-евтин и е готов на всичко, за да му продаде колкото се може повече от от природните изкопаеми, обвързвайки се огромния пазар на съседа приблизително по същия начин, по който Европа зависеше до преди година от руските доставки.
Известно е, че китайската икономика е много тясно свързана с европейската и най-вече с американската. Ще посмее ли Пекин да пренебрегне икономическите си отношения със Западните страни, за сметка на политическите си отношения с Русия?
Точно това няма да посмее. Китайската икономика е ориентирана към износа, а ЕС е без конкуренция между търговските партньори на “фабриката на света”. Същото се отнася и до търговията на Китай със САЩ, която надхвърля в пъти стокообмена му с Русия. Този модел напомня донякъде на доскорошната взаимна зависимост между Европа и Русия, при която развитите западни държави си бяха повярвали, че ще държат руската мечка на синджира на нейната лакомия за европейски милиарди срещу природните й богатства, за който пък беше лакома Европа.
Но има поне една съществена разлика: Пекин е доказал, че не е склонен към военни решения и да рискува стабилността у дома. Ако не броим злополучната военна авантюра на Мао срещу (също толкова комунистическия) Виетнам от февруари 1979 г., завършила с катастрофа за китайците, Пекин е далеч от съветско-руската практика за налагане чрез военна сила на съседите си. Апропо, онази война, спечелена от Виетнамците, е едно опроверженията на любимата напоследък теза на рашистката пропаганда, според която нямало случай някой да е спечелил война срещу ядрена държава.
По време на посещението на китайския президент в Москва наблюдавахме една политическа и ментална посткомунистическа близост между Си и Путин. Колко важна може да се окаже тя за съвременния рационален свят?
Тази близост е по-скоро обусловена от желанието за общо противопоставяне на Америка. Дори и в битността си на маоистка държава Китай не изпитваше платонична любов към “родината на световния комунизъм”, вярвайки, че в истинския му вид той се осъществява именно в Китай. Днес там цари държавен капитализъм, а в Русия се вихри негова олигархична версия, при която дивата форма на пазарно стопанство се командва йерархично направо от царя.
Иначе казано, нито в своята комунистическа история, нито в днешното й капиталистическо продължение двете държави се виждат като посестрими. Путин дори заяви открито на Си, че “малко” завижда на китайското успешното икономическо развитие- ласкателство, почиващо на факти, но целящо “кажи му аго, да му стане драго”. В отговор Си изрази увереност, че Путин ще спечели следващите президентски избори през 2024 г., което пък прозвуча ( отново в превод на български с ориенталски акцент) като “да илядиш” в кръчмата – всички знаят, че рожденикът няма как да “иляди”, но му го пожелават от сърце. Типично по ориенталски.
И Китай и Русия са държави, които отделят много пари за въоръжаване. Въпреки това общите им бюджети за отбрана са в пъти по-ниски от американския. Могат ли в такъв случай двете държави да бъдат ефективни военно срещу Запада?
Не вярвам китайците да си правят илюзии, че биха спечелили мащабна конфронтация със Запада или дори отделно с Америка, която, противно на десетилетните пророкувания на комунистическите шамани отказва да “загние” и е все така могъща. Ако за китайците беше важно да се конфронтира челно със Запада, трябваше сложи потенциала си, включително военния под формата на помощ, на руския кантар. Но измина вече повече от година от началото на руската агресия срещу Украйна, а Китай е все така е щедър на уверения за противодействие на американския хегемон, но скъп на практически мерки в подкрепа на Москва. Впрочем, дори при гласуването на двете резолюции на Общото събрание на ООН, Пекин не подкрепи Москва, запазвайки неутралитет.
Конфликтът между Китай и Тайван има определени сходства с този между Русия и Украйна. Според Вас, ще последва ли Пекин примера на Москва? Ще нападне ли Тайван?
През последните няколко седмици висши чиновници в Пекин, вкл. от външното министерство, няколко пъти заявиха, че страната ще продължи да се стреми към съединяване с Тайван, но с мирни средства. И няма нито един регистриран случай, при който Пекин да е намеквал за своя ядрен статут- за разлика от Москва, където са се хванали за тази сламка с отчаянието на давещи се в собствената неадекватност да отворят война на десетки пъти по-силния Колективен Запад, както там вече наричат съюзниците на Украйна.
Китайците си дават сметка, че американската противотежест спрямо опитите за завладяване на Тайван не прилича на британската сговорчивост от 90-те години, когато разпадналата се след Втората световна война британска империя се отказа от Хонконг. В обозримото бъдеще не се предполага да бъде повторен този “номер на китайката”. Британия беше в отстъпление, докато Америка все така е световен лидер в икономиката, технологиите и въоръженията. Китайските другари са реалисти и не приличат и в този смисъл на днешните рашисти.
Още актуални интервюта – четете тук
