Часове след погрома, преди още да стане известен мащабът на онова, което оставиха след себе си екзекуторите от Хамас, в нощта на атаката, докато светът беше втрещен от бруталното клане на жени, мъже и деца от израелските селища до ивицата Газа, повече от 30 студентски групи от елитния университет Харвард публикуваха отворено писмо, с което заявиха, че Израел е „изцяло отговорен“ за насилието, което в крайна сметка уби повече от 1400 души.
Потресаващи картини, които не пробудиха съчувствие
По това време в мрежата се качваха видеоклиповете с онези потресаващи картини, които самите терористи разпространиха със садистично удоволствие от стореното. После светът чу разкази на оцелели.
Харвард мълчеше. И не само Харвард, а и елитните университети от Бръшляновата лига, в чиято академичност би трябвало да е заложен политически неутралитет. Тези престижни центрове на науката, призвани да обучават бъдещите световни елити, тези демократични институции, които последователно надигат глас в подкрепа на всички жертви на този свят, не намериха думи за съчувствие към евреите, които са били хладнокръвно разстрелвани, изгаряни живи, измъчвани, изнасилвани и масово отвличани.
Оглушително мълчание
Какво се случва, ако тези, които разполагат с целия лексикален талант на аналитичното говорене, мълчат? Какво се случва, когато закъснява или отсъства публичната санкция? След оглушителното мълчание последва оглушителният крясък. Редица европейски и американски градове регистрират рязък скок на антисемитски актове. На 1 ноември е запалена еврейската част на централното гробища на Виена, което е осъмнало със свастики по оградата.
А щурмът на летището в руската република Дагестан от тълпа, която бе готова да линчува пътниците, показа потенциала на истерията на фанатизираните екстремисти, която може да се превърне в приливна вълна на омразата заливаща всяка територия наоколо.
Как стана така, че бъдещият елит на света (ако приемем това символно обобщение) не е в състояние да изведе пред скоби жертвите на несправедливостта, да анализира политическия контекст на престъплението срещу тях? Нали точно те са призвани да създават предпоставки за диалог, който да намалява ескалацията на омразата.
Израел няма как да не падне в клопката на Хамас
Почти четири седмици минаха от началото на терористичната атака на Хамас. Ужасяващите картини на страданието на палестинското население са мъчителната реалност, която светът поглъща всеки ден със сутрешните новини. Неотдавна един от политическите анализатори на процесите в Близкия изток предупреди, че Израел няма как да не падне в клопката на Хамас. Терористите ще се скрият зад телата на палестинците и ще направят всичко възможно броят на цивилните жертви от местното население да шокира света. И да го настрои срещу Израел. Всичко това се случва пред очите ни.
С всеки изминал ден Израел губи все повече обществена подкрепа. В динамиката на апокалипсиса, който сутрин и вечер наблюдаваме, вече бледнеят кадрите от нощта на 7 октомври. Заложниците на Хамас са потънали не само някъде в тунелите под Газа, а изпадат и от окуляра на световния наблюдател… Световният наблюдател вижда разрушени селища, разрушени животи, разрушени семейства…
Днес от двете страни на оградата се разменят само ракети. Не се разменят думи, които да укротят кървавата статистика на смъртните. Днес това е невъзможно, защото раните кървят, а мъртвите не са погребани. Такива думи обаче могат и трябва да дойдат от просветения елит на този парализиран свят. От тези, за които се предполага, че трупат знания и мъдрост, човешки опит и емпатия в престижните центрове на науката. От демократични институции, които са далече от огъня, но могат да направят връзка между реалността и специфичния социален и исторически опит, трупан епоха след епоха върху този терен.
Обучение в лексиката на диалога
Палестинските деца са израснали в бульон от омраза, насаждана от ислямистките фундаменталисти. С тях ще трябва да се преговаря за мир един ден. И този ден, надявам се, ще дойде. Когато мъдреците в ислямския свят започнат да ги обучават в лексиката на диалога. Когато започнат да градят мостове, по които да тръгне тази бавна процесия от оцелели изгнаници.
Фундаменталисти обграждат и кабинета на израелския премиер Нетаняху. Месеци наред израелското общество се опитваше да ги махне оттам. Това е друга битка и тази битка предстои. Но преди това трябва да спрат да вият сирените. Американската администрация сега за първи път допусна да се мисли за “хуманитарна пауза”, за временно спиране на нахлуването в ивицата Газа, за да се помогне на палестинското население. Да се спасят хилядите невинни заложници на терористите.
И докато се водят преговори как да стане това, световноизвестният израелски историк писателят Ювал Ноа Харари има по-добро предложение: Израел да обсъди възможността да приеме на своя територия палестинските жени и деца, да покани Червения кръст или друга международна организация да построи временен лагер за цивилните от Газа, които да живеят на израелска територия до края на войната. Това би бил много добър знак за целия свят, който лесно губи ориентирите си върху моралния компас на съвремието.
Личната отговорност на Нетаняху
Ориентирите си отдавна е загубил и премиерът на Държавата Израел. Неслучайно 80 на сто от израелците обвиняват него и неговото коалиционно правителство за катастрофата. Бенямин Нетаняху първо отказа да поеме личната си отговорност за огромния провал, причинен от нефункционирането на ред държавни системи, а след това лицемерно се извини. Не, не е това лидерът, с когото утре палестинците ще седнат на преговори. Защото неговото лидерство бе белязано от всичко друго освен от желание за възстановяване на мирния процес и създаване на условия за достоен живот на палестинците. Ще мине обаче много време преди да дойде това “утре”.
Днес Държавата Израел е изправена пред най-тежката задача в своята история. Тя трябва да унищожи Хамас – това е абсолютното условие, без което е невъзможно да се мисли за мир в района – и в същото време да пази палестинците. Защото не съществува аритметика на жертвите, която може да оправдава смъртта. В това състезание всички са губещи.
Текстът е публикуван в Дойче веле.
