Континентът е изправен пред призрака на стагфлация, след като инфлацията в Европейския съюз достигна 9,6% през юни, а прогнозите за растеж през 2023 г. са намалени поради войната в Украйна, продължаващата пандемия от COVID-19, сушата и глобалните затруднения в доставките.
Перспективата навежда на сравнения със 70-те години на миналия век, когато Европа беше разтърсена след шок в цените на петрола. Освен това има опасения, че ако не бъде управлявана умело, стагфлацията може да доведе до политическа нестабилност, да подхрани популизма и да разпали социалните вълнения през следващите месеци. Настоящите транспортни стачки в Германия и Обединеното кралство подчертават това.
В този климат предизвикателството за правителствата и централните банки е да избегнат грешните стъпки на политиката, направени преди пет десетилетия, които удължиха токсичната комбинация от инфлация, почти нулев икономически растеж и нарастваща безработица за почти десетилетие. Дали ще успеят ще зависи от научените уроци.
Първият голям политически тест ще дойде в силно задлъжнялата Италия, където крайно десните популисти могат да спечелят властта на предсрочните избори този септември след като коалиционното правителство на центристкия премиер Марио Драги падна.
На други места правителствата имат по-дълъг отдих, преди да се изправят пред избирателите. Предотвратяването на повишаването на заплатите и цените, облекчаването на семействата с ниски и средни доходи от скока на горивата и храните, трябва да бъде техният основен приоритет.
Междувременно основната задача на Европейската централна банка (ЕЦБ) ще бъде демонстриране на решителност за ограничаване на инфлацията, като същевременно се внимава да не хвърли Европа в рецесия чрез ограничаване на потока от достъпни кредити за бизнеса.
Лошата новина е, че сегашната ни зависимост от изкопаемите горива може да бъде по-трудна за отказване, отколкото смята Европейската комисия. Страните от ЕС изглежда малко вероятно да постигнат 15-те процента икономии на потребление на газ, одобрени от енергийните министри миналия месец. Възможно е да има и по-сериозни шокове за икономиката и пазарите, като пълно спиране на руския газ.
Добрата новина обаче е, че европейските икономики са по-стабилни и гъвкави, отколкото през 70-те години. Следователно те са в по-добра позиция да се справят с двойния шок от ограничените доставки на петрол и газ и глобалния недостиг на зърно и торове, причинени от инвазията на Русия в Украйна.
Съществуването на еврото също така означава, че за разлика от 70-те години на миналия век не може да има конкурентна надпревара за обезценяване на валутата в ЕС. Централните банки са по-независими и по-надеждни, отколкото бяха тогава, а банковият сектор, контролиран от ЕЦБ, има много по-силни капиталови буфери от преди.
Вероятният спад в икономическия растеж от шока в предлагането в момента се оценява на 2 до 3 процентни пункта от брутния вътрешен продукт на ЕС, за разлика от спада от 8 процента между 1973 и 1975 г., след като арабското петролно ембарго учетвори цената на петрола.
Междувременно безработицата е на най-ниските си нива от 20 години в повечето страни от ЕС и Обединеното кралство. Нивото на участие на пазара на труда се задържа от тази страна на Атлантика по време на кризата с COVID-19. Нещо повече, много домакинства все още разчитат на спестявания от локдауни, държавно подпомагане и отпуск, което ще им помогне да поемат шока от 42-процентното покачване на цените на енергията на годишна база и 11,2-процентното увеличение на разходите за прясна храна.
Един урок от 70-те години тук е избягването на опитите за твърдо администриране на заплатите и цените. Малко страни от ЕС все още индексират автоматично заплатите и пенсиите спрямо инфлацията — Белгия и Люксембург са изключение, а няколко други имат частична връзка с инфлацията за заплатите в публичния сектор и държавните пенсии. Но в повечето страни определянето на заплатите зависи от колективното договаряне и пазарните сили.
За ЕЦБ запазването на очакванията за инфлация близо до нейната средносрочна цел от 2% е от решаващо значение. Засега признаците са, че номиналната инфлация на заплатите остава умерена от около 3% и че синдикатите в ключови страни като Германия и Франция не настояват за инфлационни искания за заплатите. Това отчасти отразява очакванията, че този скок на инфлацията ще бъде временен и ще отшуми през следващата година.
„Номиналните заплати в еврозоната разбираемо се повишиха напоследък, но очевидно по-малко, отколкото в Съединените щати. Все още не можем да говорим за спирала на заплатите и цените в еврозоната, поне досега“, каза Оли Рен , член на Управителния съвет на ЕЦБ, която повиши лихвените проценти този месец за първи път от повече от десетилетие.
Германският канцлер Олаф Шолц показа пътя напред, като възобнови кръглите маси за „съгласувани действия“ със синдикати, работодатели, министри и централната банка за обсъждане на компромиси между ограничаване на заплатите и мерки за подкрепа на по-бедните. Отсрочените увеличения на заплатите, свързани с определени прагове, са традиционен германски начин за смекчаване на удара върху жизнения стандарт.
Този вид социален пакт, често срещан в Северна Европа, но заклеймен от неолибералите като корпоративен от ерата на Рейгън-Тачър, е в добра позиция да минимизира трудовите вълнения и да изгради по-широка подкрепа за справедливото споделяне на тежестта на инфлацията.
„Когато икономическият шок идва отвън, както сега и през 70-те години на миналия век, конвенционалните инструменти на политиката могат да направят много малко, за да предотвратят причиняването на бедствие“, казва Иън Бег, професор по европейски институции в Лондонското училище по икономика.
„Най-добрата надежда е да се избегне самозадвижването на инфлацията и правителствата да насочат пакетите за подкрепа към най-необлагодетелстваните, за да предотвратят изпадането им в бедност.
В този случай най-добрият отговор би бил ускоряването на прехода към възобновяеми енергийни източници, като същевременно се спестява енергия и се повишава енергийната ефективност.
70-те години на миналия век също така показват, че правителствата и централните банки трябва да избягват националните политики за управление на търсенето „спри-върни“, които рязко се редуват между прегряване и замръзване на икономиките. Също така ще бъде важно за лидерите на по-големите икономики да координират политическите си действия.
На този фронт отчетът е смесен. Федералният резерв на САЩ беше много по-агресивен в повишаването на лихвените проценти от ЕЦБ, което подхранва голямото колебание в обменния курс долар-евро.
Неизбежната политическа турбуленция е на хоризонта и най-добрият антидот срещу популистката политическа експлоатация на кризата с разходите за живот и стагфлацията е да убеди избирателите, че всички сме в една лодка. Колективният отговор предлага най-добрата надежда за европейските лидери да преодолеят предстоящата буря.
Текстът е публикуван в „Политико“, преводът е на ДЕБАТИ.БГ.
