Обмисляйки как ще завърши войната в Украйна, първо трябва да разберем как и защо тя започна. Русия нахлу в съседната й страна по две причини: геостратегически – наличието на Украйна като буферна държава предпазва Москва от нахлуване от запад; и по икономически причини, които често се пренебрегват.
Преходът от Съветския съюз към Руската федерация не беше особено доходоносен. Той може и да е увеличил общото богатство, но Русия си остава бедна страна. Нейният брутен вътрешен продукт се нарежда малко след този на Южна Корея – достойно място, но е под нивото на една суперсила. А по отношение на БВП на глава от населението Русия се нарежда на 85-о място – между България и Малайзия.
Икономическата статистика, разбира се, рядко казва цялата истина, но в случая с Русия тя доста точно представя една страна, която е по-бедна, отколкото изглежда, прикрита повърхностно от лъскавия горен слой на свръхбогатия си елит. Животът в големите градове като Санкт Петербург и Москва е луксозен за богатите и поносим за останалите. Животът в провинцията е нещо съвсем различно.
Отделните режими на управление не могат да бъдат единствено обвинявани за бедността в Русия. Размерът на страната и свързаните с него трудности в области като транспорта правят управлението на Русия трудно. Още от времето на царете държавността, а не споделеният икономически просперитет е това, което държи Русия цяла. Често това се постига чрез службите за сигурност, които имат за задача да поддържат държавната власт, а не да изграждат икономика. Не е чудно, че тази страна избра президент, който е възпитаник на КГБ. Правилно или не, размерът и неефективността на Русия изискват силна ръка.
Това създава очакване, че държавата ще бъде силна, дори ако хората са бедни. Гордостта й е градена от времената на царете до Сталин – така наречения „човек от стомана“. Но за да може един владетел да управлява Русия, той трябва да демонстрира сила. Интелектуалците в Русия говорят за демокрация и права на човека. Народът иска защита срещу нашественици отвън и срещу обедняващия хаос отвътре.
През годините президентът Владимир Путин направи различни жестове за подобряване на ситуацията в Русия. Но още в КГБ е научил, че без силна ръка Русия е неуправляема. И знаеше, че има два вида сила: Тази, която кара другите държави да треперят, и тази, която държи под контрол „враговете“ на страната.
От Беларус до Казахстан Путин се опитва, по единствения начин, който смята за подходящ, да възстанови Русия тухла по тухла. Най-голямата тухла е Украйна. Той вярва, че е трябвало да я превземе. Русия започваше да става неспокойна. Арестуваха се дисиденти, а чужденците я отхвърляха. Стратегията и властта го принудиха да действа. Но проблемът беше, че инструментът му за действие – руската армия, беше толкова неефективен, колкото и самата Русия. Това не винаги е било така. Колкото и жестока да беше военната служба, в нея имаше известна гордост.
Днес руската армия изглежда дезорганизирана, без въображение и вдъхновение. Разгръщането на силите, подготовката на логистиката и командването на бойните полета на всички нива просто не съществуваха. Това беше друг вид руска армия – бюрократизирана, която се страхуваше повече от своя началник, отколкото от това да загуби от врага. Путин изискваше бързо разгромяване на врага. Но за да управляваш със сила, трябва да виждаш ясно и да нанесеш решителен удар по центъра на тежестта.
Украйна нямаше център на тежестта, а само широко разпръснати леки пехотни сили, които не предоставяха единна точка за унищожаване. Въпреки че това може да изглежда като партизанска война, не е така и Украйна изненада врага си с устойчивост и непредсказуемост. Нападателят може да отговори с брутални атаки срещу населението, но това не оставя на украинците друг избор, освен да се бият до край. Руската армия не е била подготвяна за тази война, не е планирала тази война. Остават ѝ само брутални контрадействия срещу цивилното население. И Путин ще приеме това.
Проблемът в такъв случай е, че Путин не може да спре, нито пък може да постигне споразумение с Украйна, което да спази. Всяко споразумение, с изключение на капитулация от страна на врага, би била проява на слабост от страна на слаба държава и слаб владетел. Единствените алтернативи са неефективни действия, защото силите, които е изпратил на война, са грешните сили от страна, която не разполага с правилните такива.
Той може да постигне истинско прекратяване на огъня, но ако го направи, с него е свършено. Това, че не е в състояние да победи украинците и че е презрян от другите, разрушава мита за неговата власт. Продължаването на войната безкрайно ще разкрие същото. Докато това продължава, основната задача на Путин е да се преструва, че поражението не се случва, защото всичко по-малко от победа е поражение. Всяко споразумение трябва да завърши с предателство, а както се случва с партизаните, те стават толкова по-силни, колкото по-дълго се проточва войната.
Ключов въпрос е дали Русия разполага със стратегически резерви. Армията е на терен от повече от месец, при все още студено време, в края на логистична линия, която е проблематична. Тя се сражава с високо мотивирани, мобилни леки пехотни сили, които познават терена. Това не може да продължи до безкрай. Русия трябва да прегрупира силите си. От стратегическа гледна точка тя трябва да изпрати повече войски. Вместо това тя извършва кърваво изтегляне. Не се воюва за един и същи терен два пъти, освен ако не се налага.
Това означава, че военният план на Путин е разбит. Съпротивата е ефективна и войските му се нуждаят от облекчение, което той не може да осигури. Путин ще финтира в други посоки – може би в Прибалтика или Молдова – но няма сили да се бие на друг фронт. Той не може лесно да поддържа тази война, особено пред лицето на войниците на НАТО, които досега са остават встрани от битката.
Не мога да предвидя какво ще направи лидерът на Русия в крайна сметка. Но засега ми е ясно, че Путин ще се вкопчи във властта и ще обвинява всички около себе си. Но с всеки ден, в който войната продължава, Путин ще става все по-слаб. Украйна не би трябвало да може да се съпротивлява, НАТО не би трябвало да е обединена, икономическата война не би трябвало да е толкова мощна. Путин става все по-отчаян. Той заговори за ядрени оръжия, което е знак за крайно отчаяние. Но той знае, че дори да е готов да се самоубие, вместо да капитулира, заповедта за изстрелване трябва да мине през няколко глави и всяка от тях знае, че контраударът ще убие близките им.
В това се състои слабостта на ядрената война: решението е едно, а инициирането – друго. Путин се доверява на малко хора и не знае доколко някой би бил надежден в тази ситуация – нито пък какво биха направили американците, ако видят подготовка за руска ядрена атака.
Ако Путин отстъпи от позицията си, той ще е компрометиран и може би загубен. Ястребите вече кръжат наоколо. Така че той трябва да продължи да се бори, докато не бъде принуден да се оттегли и някой друг, който не е отговорен за катастрофата, не поеме властта и не обвини за всичко Путин. Мисля, че това няма да приключи, докато Путин не бъде изваден от играта.
Очевидно е, че тук се отдалечавам от геополитическия анализ към политическия. Първият се опитва да сведе до минимум индивидуалното влияние, докато вторият го подчертава. Това придава на прогнозата ми неизбежна неточност. Но като се има предвид ситуацията на място и вътрешната динамика в Русия, изглежда, че всички сили, които въздействат върху Путин, диктуват определена посока. Войната ще свърши, но тя се развива по начин, който създава уникален натиск върху руската политическа система, а поради естеството на системата този натиск е насочен към Путин.
Това не е единственият възможен резултат. Украйна може да се разпадне. Русия може да се срине. Руската армия може да разработи стратегия, с която да спечели войната. Може да бъде постигнато споразумение, което се спазва. Всичко това е възможно, но не виждам голямо движение в някоя от тези посоки. Залагам на политически край, при който руснаците ще се окажат в по-неизгодна позиция. Не бих си помислил за това в първия ден на войната, но смятам, че това е вероятният очертаващ се неин край.
Текстът е публикуван в Geopolitical Futures.
