Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в Кюстендил. Завършва руска филология през 1971 г. Поет и есеист, член на българския П.Е.Н.-клуб, член-кореспондент на френската академия „Маларме“, член-учредител на движението „CAP A L’EST“ на поетите-франкофони (Братислава, Словакия). Кирил Кадийски е автор на книгите: „Небесни концерти“ (1979), „Ездач на мраморни коне“ (1983), „Пясъчно време“ (1987), „Перо от феникс и други стихотворения“ (1991), „О кой“ (1994), „Поезия“ (1995), „Вечеря в Емаус“ (2000), „Смъртта на бялата лястовица и тринайсет нови сонета“ (2001), „Green“ (2002), „Черепът на Йорик и други стихотворения“ (2004). Превежда от френски – Вийон, Молиер, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, и руски – Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Негови книги са издавани във Франция, Испания, Гърция, Сърбия, Румъния. Стиховете му са превеждани на английски, немски, италиански, полски, словашки, унгарски, руски, белоруски, украински, турски, македонски. Кирил Кадийски е носител на редица престижни награди, сред които са: „Иван Франко“ – Украйна, „Голямата европейска награда за поезия“ – Румъния, „Макс Жакоб“ – Франция.
Г-н Кадийски, Трети март отново раздели българите. Видяхме, че на честването на Шипка наред с българския трибагреник имаше доста руски знамена. Вие какво мислите по въпроса?
Забелязали сте, навярно, че ние българите не мислим много, когато трябва, някои неща ги правим не както трябва и ги забравяме. И щом по някакъв повод стане напечено, щом възникне някаква взривоопасна ситуация, – каквато е сегашната война, пардон „военна операция” – изискваща максимално съсредоточаване и конкретни действия, ние вадим отново някакъв проблем като Трети март и почваме да го дъвкаме. Психологически това е обяснимо. Освобождаваме се от належащия трудно решим проблем, заменяйки го с по-малък и не изискващ кой знае какви усилия. Стискаме зъби, хапем си устните, да си причиним болка, която да заглуши другата, докато селският фелдшер като няма упойка ни вади на живо стъклото, забило се в петата ни, понеже сме тръгнали да вървим боси там, където не трябва. Е, разбира се, на раната може да се плисне и чаша ракия или да се препикае, но пак боли. И известно време кърви.
Трети март все пак е българският национален празник и не е нужно да се самобичуваме постоянно, тъй като не честваме руски празник (както беше с тъй наречената ВОСР). И друго – да се стигне до Сан-Стефано, България е извървяла своя път, платила е и с кръвта си, и в звонк. Въстанията, връх на които е Априлското, слизането на Козлодуйския бряг, българското опълчение. За него се сещаме и говорим, само когато чуем: „О, Шипка! Три деня…” А да не би през останалото време то да е било в обоза на руската армия, на котлова храна. Нямало българин при подписването на договора. В стаята е нямало, но на двора са били и „дружините горди”! Но да се върнем на Шипка. Тия надписи „Благодарим ти, Русия!”, особено под портрета на Путин, са същата простотия, нещо повече – простащина, каквато беше инфантилната самогероизация на ирландската (дали не беше исландската) пастирка, чиито устни, пръскали някога обилно слюнки, скандирайки КПСС-БКП, бяха пресъхнали и не можеха да се отворят дори за миг, за да произнесат една-две думи за простия руски солдат, който не е и чувал дори за Дарданелите, но се е биел за друга, по-важна за неговите прости разбирания кауза. Поне на нижните чинове дължим уважение, на мужиците от Нижни-Новгородска губерния, ако не на владетелите, които и днес се крият зад позлатени врати дори от собствения си народ!
Стигна се до там, че министър-председателят бе освиркан и замерен със снежни топки.
И вчера, навръх националния празник на държавата България, отново показахме, че май отново тая държава я няма. Някакъв ахмак – ахмак ли?! – хвърля снежна топка по министър-председателя. И какво? Ами нищо. Някой се вайка из интернет – я ако било… камък! Ами можеше да е и бомба. Освен министър-председателя, колко още невинен народ щеше да загине. Това, ако се случеше в някоя по-нормална европейска държава или в Америка, този „патриот” щеше да е мъртъв начаса. Спомнете си какво стана с онзи, който навремето стреля срещу Рейгън – беше повален по-бързо, отколкото тв камерите успяха да го хванат. А и защо да ходим чак в Америка – във Враца Тодор Живков не беше ли проснат на земята от гардовете (какво унижение), а онзи, който бил тръгнал нещо да го пита, лежеше преди него и той на земята, малко по-насинен и вече с белезници. А вчера какво? Онзи с ”точния мерник” дори не е заловен, макар че и да е искал, не е имало къде да избяга от толкова народ наоколо. Някой ще възрази – ама нападателят на Ахмед Доган в НДК не беше ли светкавично обезвреден и пребит? Това също поставя някои въпроси. Спокойствието, което прояви „жертвата”, може да те накара да се замислиш. А и случаят не е идентичен. Тук смущаващото е друго. Иска се оставката на шефа на службата за охрана. Как ще искаш оставката на някой, който би трябвало още на мига, още на върха след случилото се да си е подал оставката. У нас оставки не само не се подават, у нас оставки се искат, но не се дават – и така всичко си продължава постарому. Стига вече, омерзен съм. Аман от „промени”.
Според Вас трябва ли България да възприеме за свой национален празник деня на обявяване на независимост, както е в демократичните страни?
За мен идеалната дата би била Втори юни, друг ще посочи датата на Съединението, и не без основание, но днес – в тая ситуация – и точно на самия празник подобна дискусия е малко в повече. Едни го правят от интелектуален нарцисизъм, други го повтарят поради липсата на лично изградени критерии, а трети направо поради остра интелектуална недостатъчност, люшкайки се от квази-патриотизъм до инфантилно русофилство. Русофилската матрьошка крие в себе си патриотарска, тя – русофилска и така, докато се стигне до мястото, където няма нищо. Но знаем, че подобно свиване към абсолютното нищо води до взривове. Така и вчера.
В контекста на военните действия и историята може ли да определите кои са по-близки за нас – руснаците или украинците?
Вие кого обичате повече – децата на вашия чичо или тия на вуйчо ви. Ами еднакво – ще отговорите – те са ми братовчеди. Точно така е и в нашия случай. И едните, и другите има за какво да бъдат почитани, уважавани, хвалени, но има и неща, към които трябва да се отнасяме първо със себеуважение и второ – при целия респект към братовчедите, да им казваме, че не са прави.
Покрай руската агресия в Украйна отново изплува въпросът за паметника на Съветската армия – за едни освободителка, а за други – окупатор. Смятате ли, че сега е моментът той да бъде демонтиран?
Отговорът ми може да бъде само кавър версия на отговора на първия въпрос. Защо точно днес го повдигаме – за кой ли път! – този въпрос, щом нищо не се прави по него толкова години? Смели сме като онзи със снежните топки. Но другите му топки ги няма – усетил дебелия край, веднага си изтрил хвалипръцковските писания. Вие правилно казвате демонтиран. Ще бъде нова диващина да бъде взривен като мавзолея, или разрушен по какъвто и да е начин. Просто трябва да се постъпи творчески. Бронзовите „творби” трябва да се преместят в музея на соцреализма, да виждат посетителите, че и големи творци, могат да дадат ерзац изкуство, когато слугуват. И Микеланджело е работил по поръчка, но винаги е правил нещата както трябва, а не както са ги искали поръчителите. Всъщност те затова са останали в историята като велики меценати, понеже са оставяли твореца да работи като свободен художник, а не като наемник. Нещо, което ние изпитахме на гърба си през ония „четиридесет години стигат”. Не е моя работа да давам акъл как да се използват гранитните „останки” от тоя паметник, за това си има архитекти, скулптори, оформители на градски пространства, аз мога само да кажа, че в двора на Лувъра в Париж, сред сгради отпреди векове не само се вписва отлично, но има и добри практически функции свръх модерната стъклена пирамида. Аз бих работил в тая насока. Такава можеше да бъде и участта на мавзолея. Предците ни като че ли са били по веротърпими. Някогашните русофили не са бутнали все пак мавзолея на Батемберг. Доволни са били, че са изпълнили поредната руска поръчка и са го бутнали него от трона.
Светът наложи невиждани санкции срещу Русия. Те, разбира се, оказват влияние на обикновените руснаци, които не са виновни за случващото се. Редно ли е те да плащат цената на решенията на президента Владимир Путин?
Ако тези невиждани санкции бяха наложени по-отрано, навреме, а не когато е опрял нож о кокал, може би нямаше да бъдат толкова невиждани, а и страданията на обикновените руснаци нямаше да са толкова страшни. Вина за това обаче имаме всички. Западът, да се изразим с тази смятана за остаряла вече терминология, също се държа двусмислено, да не кажа, че продължава да се държи така. Всеки има своите интереси и е в правото да си ги гледа, но не може това да става по всякакъв начин. Не може да окуражаваш украинците с обещания, които знаеш, че няма да изпълниш, и постоянно да даваш картбланш на руснаците. Какво значи да си Байдън и да кажеш: „Америка няма да воюва с Русия”? Не Путин, последния глупак трябва да си, за да не видиш зеления семафор. Ама – ще ми възразят някои – това е начинът той да бъде пратен за зелен хайвер и да бъде набутан в една все по-нарастваща агония. Безспорно хитър ход. Но не и честен и спрямо невинните украинци и невинните руснаци. Зеленски неслучайно, при цялата сложност на отношенията, се гневи: Европа се задоволява да гледа какво става в Украйна. Така че и на едните, и на другите могат да им се вменят някои вини, на първите че са толкова лековерни, вторите, че са търпели, а може би и още търпят това, което става от десетилетия край тях. Но лед тронулся, господа! Руснаците са все по-често по площадите. За да не плащаш сметката, трябва да помогнеш на келнера да си прибере вересиите от тоя, който е ял и пил на твой гръб.
Къде е мястото на културата и изкуството по време на война?
По време на война те трябва да бъдат там, където и в мирно време – при истината. При надеждата. Против тиранията. Нещата обаче са много по-сложни, отколкото ни се иска на нас. Един Кнут Хамсун е симпатизирал на Хитлер. Езра Паунд – на Мусолини. Днес диригентът Гергев – на Путин. А и у нас – Левчев не целуваше ли ръка (не само в преносния смисъл) на Живков? Кой би им отрекъл талант, само понеже това са прояви на некадърниците в изкуството? Какво да се прави? Бог, създал и зарязал толкова несъвършени свои творения, е направил и това – вдъхнал талант и на объркани хора. Със сбърканите е бил къде по-прозорлив – оставил ги е без капка дарба, за да няма за какво да се угризява.
Изкушавам се да Ви питам за новия министър на културата. Ще успее ли да направи необходимите реформи в сектора и кои са най-неотложните, на които трябва да обърне внимание?
Не вярвам. Не ми прилича на Херкулес. Но поне се е убедил – авгиевите обори не са чистени от десетилетия. Пет години съм бил служител на това министерство – като директор на културния институт в Париж. Познавам някои неща отвътре. Пълно е с оскърбително неграмотни хора (включително и в областта на граматиката). И колкото са по-нагоре, толкова по-непълноценни са за българската култура. И не само че нищо не правят, ами и пречат, само щом им се удаде възможност. И все пак ми се ще този млад човек – младостта може да има и някои недостатъци, но поне не е порок! – да се досети, че трябва да отбие реката и да я остави да тече през министерството, докато не отнесе последния боклук, и да се почне вече на чисто.
И един последен въпрос – вие сте известен поет, повече в чужбина като че ли, само преди седмица две по френските книжарници се появиха вашите събрани творби на български, френски и английски в два обемисти тома, нещо изключително за една преводна литература. Освен на френска, преводач сте и на руска поезия. Стотици, да не кажем хиляди страници с руско слово – вашата „Антология на руската поезия”, емблематична и уникална през последните петдесет години скоро няма да бъде повторена. Русофил ли сте?
По времето на режима други бяха в Клуба на младата българо-съветска художествено-творческа интелигенция. Някои от тези други може би сега са евроатлантици. Мене тогава ме изключваха от Комсомола за евроатлантизъм – по това време се наричаше по-просто: прозападно влияние. Днес нещата за хора като мен не са по-различни. Писателите от застарялата вече творческо-художествена интелигенция (усещате ли промяната) се заканват, че щели да ме изхвърлят от литературата. Клетите. В това, което те наричат литература и където се подвизават, мене ме няма. А там, където съм, те не могат да припарят. Така че, да дерзаят. И почетни професори, и ректори, и член-кореспонденти, и академици могат да станат, и русофили, и русофоби дори, но поети няма как да станат. Поет не се става. Поет си, или не си!
Русофил? Като ги гледам днешните русофили, ми се ще да бягам на километри от тях. Но като видя как отсреща се задават русофобите, хуквам обратно. Бягам и се скривам… в себе си. В българския език. Както е известно, езикът е истинската родина на поета. И едните, и другите са ерзац. Едните имат глави, но акъл нямат, другите може и да имат малко акъл, но не е в главите им, а често в седалищните части, които също понякога използват не по предназначение.
Ще кажа, че има един велик руснак, когото почитам. Името му започва с Пу и завършва с ин. И за да не се зарадват внезапно русофилите, ще кажа като в милиционерския виц: и в средата няма буква Т. А за да ядосам малко русофобите, ще добавя: буквите в средата са Ш и К. Пушкин, дами и господа! Много ценя неговата поезия и изповядам неговото кредо, валидно и днес:
… обиди и хвалби приемай равнодушно
и с глупавия не спори!
Давам го в мой превод, понеже те и руски не знаят като хората. А за да не се възторгнат русофобите и да си въобразят, че съм някой от тях, ще им цитирам един велик англичанин, отново в мой превод (те пък не знаят чак до там английски, а и да го знаят, едва ли ще седнат да четат Шекспир):
Да бях умрял! До гуша ми дойде
с достойнство да се перчи лицемерът,
богатият от бедни да краде,
нищожества с почтени да се мерят…
Още актуални интервюта – четете тук
