Когато едно правителство настъпи задкулисни интереси, те отвръщат с преврат. През 1992 кабинетът на Филип Димитров бе свален в НС. Последва период на хаос и бандитизъм. Да видим приликите и разликите между сега и тогава.
Това се случва често: когато едно правителство настъпи задкулисни интереси, те отвръщат с преврат, който стартира с брожения в транспортните среди. Крайната спирка на подобен процес е сваляне на правителството и реванш на задкулисието, което след победата си започва да отмъщава.
Познаваме два основни варианта на този процес: чилийски (1973 г.) и български (1992 г.). В първия вариант всичко свършва с намесата на военните. Във втория вариант правителството е свалено с вот в парламента – с помощта на вътрешни предатели, които напускат мнозинството и се подреждат до опозицията.
В България шансът военните да се намесят е нула. През 1992 година реформаторското правителство на Филип Димитров беше свалено в парламента. Последва период на хаос и бандитизъм, който превърна България в най-бедната, корумпирана, продажна и нещастна страна в Европа. Да видим приликите и разликите между сега и тогава.
Приликите
Пролетта на 1992 година осъмна със стачки и брожения в сферата на транспорта. Пролетта на 2022 година – също. Тогава зад транспортните размирици се позиционираха различни среди, чиято цел бе да откраднат наследените от социализма активи. Сега зад транспортните размирици се позиционираха среди, които не искат да им бъде отнета възможността да крадат активи (в случая – публични средства).
И тогава, и сега правителството подгони едни милиарди, присвоени неправомерно от овластени групи. Тогава правителството на Филип Димитров тръгна по следите на милиардите, изнесени от комунистическата върхушка (плавно трансформираща се в мафия) чрез т.нар. „външнотърговски дружества“. Сега правителството на Кирил Петков тръгна по следите на милиардите, изчезнали в строителството на пътища и в граничния контрол.
Темата с Македония също се повтаря. Тогава офицери на ДС пуснаха слухове за някаква оръжейна сделка с Македония, в която били замесени съветници на Филип Димитров. Сега хора, служещи си с похватите на ДС, пуснаха слуха, че премиерът Петков бил на път да извърши национално предателство, преговаряйки със Северна Македония и ЕС за прословутото българско вето.
Повтаря се и темата с парламентарното предателство. Противно на общото убеждение, през 1992 година не ДПС свали правителството на Филип Димитров. ДПС вдигаше шумотевица и говореше за „депесарски шут“. Мръсната работа обаче свършиха т.нар. „сини мравки“. Това бяха група недоволни от Димитров депутати от СДС, някои от които впоследствие акостираха в БСП, а други след години се оказаха кредитни милионери. И днес ДПС осигурява шумовия фон, докато в парламента „Има такъв народ“ (ИТН) изпълнява ролята на „сините мравки“.
Първата крачка от парламентарната част на сценария също е от партитурата на 1992 година: свален е председателят на НС. Тогава ставаше дума за дълбоко уважаван ветеран – Стефан Савов. Сега иде реч за уважаван млад политик, който има всички шансове след време да се превърне в дълбоко уважаван ветеран.
Сходни са и перспективите пред България, ако и този път „българският вариант“ се изпълни по план. Тогава в своята последна реч като премиер Филип Димитров предупреди: „Отваряте вратата към хаоса“. Така и стана. През тази врата се изсипаха мутрите, които в следващите години подчиниха обществото и държавата на своята воля. Никой не успя да затвори вратата докрай и през нея се промъкваха нови поколения мутри, както и набиращата сила руска агентура. Днес намеренията на настъпващото задкулисие са очевидни: възстановяване на пълната зависимост от Газпром, връщане на контрола на задкулисието по границите, ударно изсмукване на публични средства в полза на олигархични групи и подчинение на българския суверенитет на Кремъл.
Последствията от подобни политически трусове траят с поколения. Ние и до днес живеем в света „след Димитров“, до гуша затънали в мутри, гангстери, измамници и руски агенти. Ако се случи, падането на правителството на Кирил Петков също ще отеква още 30 години.
Разликите
Днес българското общество има доста по-сериозни съпротивителни сили, отколкото през 1992 година.
Протестният потенциал например е много по-висок, отколкото през 1992. Това пролича най-малкото в светкавичния протест, който столичани организираха след свалянето на председателя на НС. Налице са и много повече потенциално протестиращи. Тогава гражданското действие зависеше предимно от тогавашните 30-годишни. Днес зад тях вече има две нови поколения, днешните 40-годишни и 20-годишни, които са с много богат собствен опит в демократична среда.
Този потенциал се прелива в парламента и прави ситуацията различна от онази през 1992 година. Тогава настъпващите срещу Филип Димитров бяха убедени, че силата е на тяхна страна. Днес – тоест, след протеста от 16 юни, силите на задкулисието, представени в парламента, излъчват обърканост и страх.
Различна е и медийната среда. Тогава 90 на сто от медиите заемаха подигравателна позиция спрямо Филип Димитров: пък бил прекалено млад, пък имал брада, пък имал очила, пък не му се разбирало, когато говори. Накратко: Димитров и властта му бяха опаковани като нещо чуждо, не-българско и подозрително. Днес, въпреки усилията на част от медиите да представят Кирил Петков по същия начин, по-голямата част от средствата и каналите за осведомяване имат по-зряло поведение. Помага и това, че тогава алтернативата на „рошавия“ Димитров беше несъмнено лъскавият и ерудиран Андрей Луканов. Днес срещу „харвардеца“ стоят отдавна омръзнали представители на задкулисието, както и лице, наричано в родния си град „Копейкин“.
Международната среда е радикално различна. Днес България е член на ЕС и на НАТО. Тя е дълбоко вплетена в западната цивилизация и самата тя „озападнена“ (като начин на мислене, отношение към света, нрави и ценности) до степен, немислима през 1992 година. Това е и една от причините Петков да не може да бъде опакован като не-българин, въпреки усилията на споменатия „Копейкин“.
Има разлики и в статута на отцепниците от мнозинството. Тогава изглеждаше, че бъдещето принадлежи на „сините мравки“, тъй като те изглеждаха по-умерени от схващания като прекалено краен Димитров. Днес крайни изглеждат не Кирил Петков и Асен Василев, а именно ИТН. И едва ли има човек, който да смята, че бъдещето е тяхно. Напротив, общественото очакване е отцепилата се парламентарна група на ИТН да продължава да губи свои членове в полза на мнозинството.
В заключение: този път, за разлика от 1992, българското общество знае какво го очаква, ако метежниците в парламента успеят да свалят реформаторското правителство. Обществото не само знае, но и има доста по-здрави съпротивителни сили, отколкото имаше тогава. Дори и да бъде съставено правителство тип „Беров“, което тогава наследи сваления Димитров, днес София ще влезе в режим „постоянен протест“ и ще блокира работата на подобно управление. А когато дойдат изборите, „Продължаваме промяната“ няма да изглеждат слаби и бити, както изглеждаше навремето СДС. Ще изглеждат като хора, опитали се да премахнат мутрите и руските агенти и свалени от същите с методите на държавния преврат.
Текстът е на Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ.бг
