Звукозаписната компания Deutsche Grammophon, с която работи италианският пианист Маурицио Полини през цялата си кариера, пусна нов пакет с всички негови записи, съобщава „Ню Йорк таймс“.
Първоначално направен в 2016 г. за да отпразнува 75-ия му рожден ден, актуализираният комплект включва новосъздадени произведения от последните му години. Сега пакетът обединява 62 CD-та, Blu-ray и няколко DVD-та.
Четирите му наградени изпълнения от конкурса „Шопен“ през 1960 г. се публикуват за първи път на CD и доказват, че изключителната яснота и харизма присъстват в неговите изпълнения още от самото начало.
И ако някои меломани са очаквали да продължи с произведения на Шопен, те вероятно са били изненадани от първия му дългосвирещ албум за Deutsche Grammophon от 1972 г.: „Три пиеси от „Петрушка” на Стравински и Соната за пиано № 7 на Прокофиев. Това е смело за млад пианист, който се захваща с трудни произведения и ги изпълнява с впечатляваща скорост и точност, коментира „Ню Йорк таймс“.
Дебютът му в звукозаписите е на нивото на историческите „Голдберг вариации“ от Бах на Глен Гулд от 1955 г.
Маурицио Полини предизвиква вълнение с победата си на Международния конкурс за пианисти „Шопен“ през 1960 г. Ставайки най-младият победител на конкурса на едва 18 години и първият италианец с наградата, той става любимец в света на музиката. Впечатлението се засилва, когато след това той се оттегля от сцената и прекарва 18 месеца под ръководството на мистериозния Артуро Бенедети Микеланджели.
Има обаче основен въпрос за Полини, който разделя мненията на публиката по време на цялата му кариера – неговата техника, която понякога изглежда свръхчовешка. Това става очевидно още след победата му в конкурса, когато Артур Рубинщайн отбелязва, че „технически той вече свири по-добре от нас, членовете на журито“.
Когато го питат за този коментар в документален филм от 2014 г., скромният Полини подценява похвалите, настоявайки, че това е начин на Рубинщайн да се заяжда с колегите си. Независимо дали е вярно, когато Полини започва да изнася концерти и да записва, става ясно, че е способен да свири дори най-трудния репертоар с прецизност и рафинирана техника, с които малцина, ако изобщо някой, могат да се конкурират, посочва „Ню Йорк таймс“.
За многобройните му фенове този революционен подход поставя началото на нова форма на музикалност, в която техниката служи на композитора и нотите, а не на шоуто. „Чисти, обективни интерпретации, без украси и преувеличения дори в най-романтичния репертоар“, пише списание „Тайм“ през 1980 г.
Неговите критици, по-малко на брой, но често настоятелни, го смятат за студен и бездушен. Според тях той поставя нотите на правилните места, но емоционално остава инертен – ярка, модернистична структура, в която светлините са включени, но никой не е вътре.
Вероятно и двете страни имат основание. В най-добрите си мигове, техниката и интелектът на Полини могат да разкрият нови аспекти на познатата музика. При смъртта му през 2024 г., исландският пианист Викинг Олафсон сподели във Фейсбук: „С Полини нещата никога не бяха прости, но много от нас станаха по-добри слушатели и изпълнители.“
Полини несъмнено трансформира пианизма, предефинирайки не само очакванията на следващите поколения, но и това, което слушателите търсят и ценят в едно изпълнение.
Вероятно Полини не би се съгласил с подобно велико постижение. В края на документалния филм от 2014 г. интервюиращият предполага, че пианистът е нещо като артистичен мисионер. Полини се усмихва невярващо и се разсмява: „Абсолютно не!“, казва той закачливо. „Правил съм всичко за собствено удоволствие. Баста!“
