Коментарът е от Свободна Европа. Заглавието е на Дебати.бг.
Войната ясно избистря и разпределя участниците в международните отношения. Срещу широкия Запад се позиционира ядро от ревизионистки автокрации.
„Приятелството между двете държави няма граници, няма „забранени“ зони на сътрудничество. […] Двете страни се противопоставят на продължаващото разширяване на НАТО и призовават северно-атлантическия алианс да се откаже от идеологизираните подходи на Студената война.“
Тези изречения са част от съвместната декларация между президентите на Русия и Китай, приета на последната им среща на 4 февруари 2022 г. в Пекин. Напълно възможно е този документ да бъде интерпретиран и да влезе в историята като декларативното, официално начало на авторитарната ос, признаците за чието възникване са видими още от 2014-2015 г.
За кратък период от време сякаш светът наистина отиваше към полицентрична структура. Брекзит и Доналд Тръмп бяха не просто популистки залп, но и опит за частично откачване от общите политически ангажименти, в много части от Европа дискусиите за „стратегическа автономия“ имаха отчетливо анти-американско звучене, а десетки държави по света работеха върху нови подходи за дългосрочно балансиране между оформящите се множествени центрове в глобалната система.
Страни като Турция, Саудитска Арабия, Индия, Сърбия и други дори виждаха историческа възможност за себе си в тази променяща се международна ситуация. Дори в Европа, повечето дискусии за европейски суверенитет предполагаха свят без остър, мащабен военен конфликт, без необходимост от ускорено възстановяване на „твърдата сила“, без преконфигуриране на цялата европейска военна, енергийна и стопанска система. В ранните часове на 24 февруари 2022 г. всичко това приключи.
Руско-китайската ос
Контурите на новото противостоене и задълбочаващо се сътрудничество между Русия и Китай бяха достатъчно видими още след 2014 г., в месеците след първата инвазия в Украйна и анексирането на Крим. Курсът към стратегическо сближаване бе най-осезаем на политическо ниво като само между 2012 и 2017 г. двамата президенти имаха над 20 срещи, към настоящия момент техният брой е вече почти 40. Страните започнаха да действат много по-координирано в ООН и неговите институции, а помежду си създадоха нови платформи за сътрудничество.
Например, през 2014 г. беше установена двустранната комисия за инвестиционно сътрудничество, а само година по-късно Москва премахна всички пречки пред китайските инвестиции в инфраструктурните и ресурсните сектори. Най-знаковите общи проекти са този за втечнен газ в Ямал и газопреносния проект Power of Siberia, който сега предстои да бъде разширен.
Рязко се задълбочи военното сътрудничество в областта на общите разработки, купуването на оръжие и най-вече съвместните учения. Първите им мащабни учения бяха през 2015 г. в Средиземно море, а през последните години двете страни все по-често канят за участие и Иран. През 2017 г. двете армии имаха общи учения в Балтийско море. Пак през 2015 г. те промениха стратегическите си документи, за да мотивират и разширят военното си сътрудничество. Самата структура на китайските военни покупки е променена и все повече цели да подпомогне изоставането на страната в определени групи способности.
Нараства и броят на съвместните проекти в областта на ядрената енергетика като двете страни често се координират и допълват. Само преди по-малко от година започна съвместното изграждане на четири реактора в ядрените централи Tianwan и Xudabao.
Руско-китайската ос има някои очевидни основи, върху които стъпва. Те включват общата остра неприязън към западния свят и неговите ценности, страхът от демократизация, параноичното притеснение от културни промени в собствените общества и цивилизационно високомерие спрямо по-малките държави и техните култури.
Настъпващият ревизионизъм
Западното разединение и на моменти екстремно самовглъбяване и деконструкция на собствената култура и минало създадоха допълнителни възможности за евразийската ос. Чрез своята глобална експанзия и инициативи като „Един пояс, един път“, Китай започна през последното десетилетие системно да навлиза в редица региони и държави.
Например в Югоизточна Европа, с помощта на кликата на Мило Джуканович Пекин успя да заклещи Черна гора в „дългов капан“ и договори, които при неизпълнение позволяват комунистическата държава да получи контрол върху черногорската пристанищна инфраструктура. В Сърбия, Пекин и Москва отдавна имат негласен пакт за вкореняване на държавата в техния политически блок.
Но двете държави не са просто автокрации, а все по-агресивни ревизионистични сили. Руският ревизионизъм е далеч по-познат в Европа от китайския, който от десетилетие настъпва в Южнокитайско море и спрямо всички съседни държави. Пекин вече предизвика ограничен военен сблъсък в Индия, притиска всички свои морски съседи, наруши договореностите за Хонконг, ликвидира всички свободи там и непрекъснато засилва своя военен натиск върху Тайван.
Наскоро Китай обяви търговска и политическа блокада спрямо Литва, която реши да задълбочи отношенията си с Тайван. Сега Русия и Китай вече еднозначно формализираха своя откровен ревизионизъм след като в общата декларация отпреди седмици заявиха опозицията си срещу продължаващото разширяване на НАТО и оспориха легитимността на сегашния международен ред.
Рисковете за Пекин
Рисковете за Китай от еднозначно позициониране на страната в авторитарния блок обаче са съществени. Страната е политически съучастник в мащабна и безогледна агресия, която вече е на терена на военните престъпления. Пекин рискува тежък репутационен срив в Европа и отвъд нея. Страната вече официално заяви, че не подкрепя продължаващо разширяване на НАТО, постави под съмнение легитимността на европейския ред след 1989 г. и на практика се присъедини към руската интерпретация на цялостната международна система.
Мащабното азиатско настъпление на страната във всички посоки вече съществува в коренно различна глобална среда, а опитите за нарастващо присъствие и влияние на най-различни континенти ще станат много по-проблемни и обект на отпор. Усилията на Пекин за привличане на държави в различни кооперативни формати ще бъдат изправени пред сериозни препятствия.
Нещо повече, Пекин все още не може да си позволи разкачване от западния свят и икономика, каквото Путин причини на своята страна и това ще стресне мнозина в Централния комитет на Китайската комунистическа партия.
Макар да ускорява регионалната си експанзия и стратегията за селективна стопанска и технологична самодостатъчност, Китай все още няма необходимите ресурси за по-радикално оттласкване от Запада. Президентът Си пък ще продължи да управлява страната отвъд приетата след Мао практика на два президентски мандата, превръщайки страната еднозначно в автокрация.
Неясното бъдеще
По трагично известен от историята начин, войната ясно избистря и разпределя участниците в международните отношения, групира ги по относително еднозначен начин и задава структурата на глобалната среда. Срещу широкия Запад се позиционира ядро от ревизионистки автокрации, чието собствено оцеляване, функциониране и благоденствие вече изисква неговото системно отслабване и подкопаване.
Разбира се, точният обхват и интензитет на противостоенето ще зависи от немалко фактори. Фрапантната агресия и ядрен шантаж на Путин могат да имат известен дългосрочен разколебаващ ефект, а при смяна на режима, отслабена Русия може дори да потърси възстановяване на отношенията си със Запада, макар и при далеч по-неблагоприятни условия.
Руско-китайският алианс ще обезсили и Г-20, която и без това спря реално да функционира по време на пандемията от COVID-19. Не е изключено Китай да се опита да се възползва от отслабването и изолацията на Москва, едновременно да си гарантира доминиращата роля в новата ос и в същото време да опита да помогне в драматичната ескалация, за да отслаби поне малко засилващия се върху нея западен натиск в Азия.
Някои настояват, че Путин е подвел Си за своите намерения и мащаб на амбиция. Но тягата на ревизионистичната ос е силна и устойчива. Този нов свят и неговите контури могат да бъдат описан по много начини, „нова студена война“, „двублоков свят“ или пък „край на края на историята“.
Подобен интелектуален избор е обаче второстепенен. След моралната и политическа яснота на трагедията в Украйна, Западът просто трябва наистина да се подготви за това, което му предстои.
Още актуални анализи – четете тук
