На 22 януари 2002 г. се случи нещо нечувано – около 30-40 души посрещнаха новия президент, а почти хиляда изпратиха стария. Повечето плачеха, прегръщаха го и му поднасяха цветя. Чужденци спираха и се дивяха какво е това чудо – като го обичате толкова, защо не си го преизбрахте…
Йордан Василев, Това се случи пред очите ми, книга 2, стр. 393
и сайта на Президента Петър Стоянов – „Истини и лъжи”. https://www.petarstoyanov.com/izgubenite-prezidentski-izbori-11-noem/
Днес е 22 януари – на тази дата през 2002 г, президентът Петър Стоянов напусна своя офис, след като загуби президентските избори срещу Георги Първанов. И ако след първата синя победа на парламентарни избори, се роди фразата „победихме с малко, но завинаги”, днес мога да кажа, че тогава Стоянов загуби с малко, но десницата загуби завинаги.
Синята общност в България инстинктивно разбра това и в деня на изпращането му, хиляди се събраха пред шадравана на Президентството- имаше много цветя, много сълзи, имаше даже импровизиран концерт в негова чест – бяха Богдана Карадочева и Васил Найденов, Васко Кръпката, Ваня Костова и Маргарита Хранова, „Щурците” и „Сигнал”, Крикор Азарян…
Това се случи, защото Стоянов загуби изборите на 18 ноември 2001г. и до деня на неговото изпращане на 22 януари 2002г., хората имаха време да си дадат сметка, че си отива не само най-достойният президент, но всъщност си отива и най-достойният период в съвременната ни история. И от тогава, та до сега, мои приятели ме питат, как стана така, че Петър Стоянов загуби, при този висок рейтинг и при всички прогнози в негова полза.
Като непосредствен участник в тези събития, отговорът за мен е ясен – защото десните и демократични лидери постъпиха егоистично и безотговорно – нарочно използвам тези думи, за да не употребя други, по-силни, които са може би и по-точни.
Месеци преди изборите, ръководството на СДС внушаваше, че Петър Стоянов не е „нашият президент”, защото нарекъл седесарите „разбити авари”. Свидетел съм – такава „директива” беше изпратена до общинските организации на СДС и сериозно ги демобилизира. Днес това изглежда направо невероятно, още повече, че Стоянов е май единственият от старите лидери, който никога не е напускал СДС и не е правил нова партия или фракция.
Когато изостана още на първия тур срещу Първанов, в нашите среди се разбра, че Петър Стоянов се е обадил на Екатерина Михайлова, че при този приятелски огън в гръб, шансът да изгубим президентския пост, а за дълго и позициите си в България е голям. Затова молбата му била да предаде на Иван Костов, да направи изявление преди втория тур, изявление в горе-долу следния смисъл: Петър Стоянов е лош седесар, но между един лош седесар и настоящия лидер на БСП, аз Ви призовавам в името на българската десница да гласувате за седесара.
Както е известно, такова изявление нямаше. Другият демократичен лидер, премиерът Симеон Сакскобургготски, който тогава имаше небивала популярност, обяви че няма да гласува, за да не „хаби бензин” от село Баня до София. Проевропейското ДПС подкрепи открито Първанов (какъв спомен за възродителния процес, какви пет лева) и така се оказа, че всички политически играчи не само в ляво, но и в т.нар демократичен спектър бяха срещу Петър Стоянов.
За да бъде загубата му сигурна, пуснаха срещу него още трима „демократични” кандидати – Петър Берон и Ренета Инджова, но най-големият таран, разбира се беше Богомил Бонев – „седесарският” министър на вътрешните работи, който обвини Стоянов в… корупция.
След това съчиниха и версия за загубата: Президентът извадил компромат срещу Бонев, затова изгубил изборите. Всъщност ”компроматът” беше официален доклад на една от службите, в който Бонев се обвиняваше в редица нерегламентирани връзки със сенчестия бизнес, на всичко отгоре бе публикуван и във вестник „Дума”, тъй че не беше и секретен. (Петър Стоянов не открадна и стотинка – и това знаем всички, които сме били тогава в политиката).
Десет години след загубата журналистът Георги Даскалов написа: ”Стоянов не загуби, защото прочете един съвсем редовен доклад, а понеже повечето от значимите политически играчи имаха интерес той да загуби. Ако беше спечелил втори мандат, месеци след разгромната загуба на СДС на парламентарните избори, Петър Стоянов щеше да се превърне в естествен лидер на синьото, което в онези години си беше сериозна политическа сила. И кой знае, при такова развитие на нещата, можеше да си остане такава”.
Сега, след още девет години – отново изправени пред парламентарни и президентски избори, пиша този текст, не само за да припомня най-горчивата политическа загуба в живота на моето поколение, а за да заявя на днешните десни, „стари седесари” и т.н, че разделението, егоизмът и политическите интриги съсипаха най-успешния и вдъхновяващ десен политически проект – СДС и така вярващите в една нова България граждани или бяха отблъснати от политиката, или бяха принудени да гласуват за проекти и хора, от които после се срамуваха. Проваленият втори мандат на президента Стоянов, беше всъщност краят на седесарските мечти и автентичната десница, никога повече не се съвзе от този удар. Дано днешните млади ни простят и никога не повтарят тази грешка!
Любомир Гешев
Председател на СДС Смолян 1990-1991г.
Организационен секретар на СДС 1993г.
