Луканката не е българска?

„Вероятно най-влиятелната рецепта за сушена наденица в света“ – така „Лос Анджелис Таймс“ описва римската луканика. Потомци на този древен месен деликатес са открити в много държави – в Италия (луганега), Испания (лонганиса), Португалия (лингуиса), Гърция (луканико), България (луканка) и на още много места по света. Думата е навлязла и в арабския език.

Луканика от Лукания

Римската луканика носи името на региона, от който произхожда – Лукания, днес познат като Базиликата, пише сайтът Artecibo. Смята се, че населението на Лукания започва да произвежда сушена наденица още преди римляните да завладеят района през III век преди новата ера. Тя явно доста се услажда на римляните и те я разпространяват и на север, където рецептата и името претърпяват леки промени – в Ломбардия сушената наденица е позната като луганега.

Днес луканика се приготвя със свинско месо, а сред основните подправки са дивият копър, черният и червеният пипер. Омесеното с подправките месо се пълни в черва. След това се оставя да се суши.

Пълненето на животински черва датира от векове. „De Re Coquinaria„, римска готварска книга от четвърти век, включва три подобни рецепти: ботелус – вид кървавица с жълтък, фарчимен – която включва множество съставки, в това число яйца, зърнени култури и мозък, и луканика.

Как луканката изпревари луканика

В края на 2018 година „Луканика ди Пичерно„, сушена наденица от южния италиански град Пичерно, получи специален статут от Европейския съюз. Месният деликатес беше включен в регистъра със защитени продукти, които са обозначени за произход, географски индикации и като традиционни специалитети.

Българската Панагюрска луканка беше включена в този регистър още през 2014 година заедно с филе „Елена“. Но макар българската луканка вероятно да произхожда от територията на днешна Италия, за българите остава успокоението, че е призната от ЕС за традиционно ястие по-рано от италианската луканика.

[tcm id=“1″]

Заб: Материалът е публикуван в „Доймче веле“.