В лабиринтите на българската политика напоследък се оформи нещо като класически любовен триъгълник, възпят в песните на трубадурите. „Официалната съпруга“ (патриотите) и некриещата страстта си към регалиите на властта „претендентка“ (ДПС) са в люта схватка за сърцето (и кесията) на желания „нобил“ (министър-председателя или ГЕРБ, което е едно и също). Има дори второстепенен персонаж – случайно попаднал пътуващ амбулатен търговец, който на драго сърце би се включил в интригата, но засега никой не му обръща внимание (Марешки). Възрастната леля на нобила, която е детронирана и заточена в политическата провинция (БСП), се възмущава шумно от целото това падение и го заклеймява, но няма нищо против да се възполва от него, за да си върне властта и семейното наследство. В резултат на цялата банална и доста нескопосано изиграна пиеска фамилните владения тънат в упадък, а крепостните селяни (по приумица на автора наречени европейски граждани) измират или се изнасят на гурбет в близки и далечни царства.
Ако се абстрахираме от тази поетична интерпретация, ставащото във властта и на подстъпите към нея изразява много точно дълбоката деградация на българската политика. ДПС критикува ГЕРБ не за друго, а защото са се вкарали „националистите“ във властта. Въпреки че са възприели ролята на „опозиция“, още утре да подкрепят днешната управленска политика. Поход за „демонтаж“ на правителството е заявка за изместване на патриотите и собственото им монтиране на властови позиции. На свой ред, патриотите защитават ГЕРБ, просто защото са ги поканили в управлението и са им дали под аренда част от държавата. Играта им на принципност и лоялност се редува с ясни знаци, показващи, че всеки опит да бъдат изместени от управлението ще има тежка цена.
Както ДПС, така и патриотите критикуваха яростно ГЕРБ по време на предизборната кампания и отхвърляха категорично досегашните им действия като управляващи.
С една дума, между ГЕРБ, ДПС и патриотите няма принципни различия относно политиките, спорът е само кой да бъде във властта и какво парче от нея да нагълта.
На пръв поглед тази ситуация дава съществено предимство на ГЕРБ. „Искан от две страни“, Борисов като че ли разполага с неограничени възможности за маневриране, показвайки ту тоягата, ту моркова както днешните, така и на потенциалните утрешни партньори. Създава се впечатление, че основният опонент – БСП, е изолиран и като че ли няма полезен ход.
Изгодите за ГЕРБ и щетите за БСП обаче могат да се интерпретират и по друг начин. Преди всичко, ползите за ГЕРБ не са съществени, още по-малко – трайни. Патриотите са труден партньор не защото са несговорчиви, а защото им липсва ниво и опит. Въпреки че са пуснати свободно „да тичат по терена“ с идеята да обират негативите, последиците постепенно се трупат на цялото управление. На няколко пъти публичните гафове на вицепремиера Симеонов сериозно застрашиха кабинета, а и никой не знае на какво още е способен той. Взаимните реверанси и скритите съвместни ходове с ДПС също не засилват доверието в най-голямата партия. С една дума, от това да си си желан от две страни, до положението да се окажеш „от два стола на земята“, има само една крачка.
Положението, в което се намират социалистите в момента, също не е толкова лошо, както някои го представят. По-скоро е позитив това, че БСП изглежда като единствената истинска опозиция в парламента. От гледна точка на евентуалното бъдещо участие във властта, БСП трябва да се безпокои не толкова от липсата на партньори (ако е водеща сила след едни нови избори, кандидати за тази роля ще има), а от слабия напредък в изработването на наистина алтернативна политика за управление на страната.
Ако има определено негативна страна на поведсението от типа „с единия крак в опозиция, с другия – във властта“, това е практическата невъзможност да се провежда принципна и аргументирана дискусия относно силните и слабите страни на управленските политики. Едни проблеми се премълчават, други се преекспонират – според конюнктурните сметки и предвиждания. Гражданите губят вяра в демокрацията, защото позициите на партиите се менят постоянно и не си служат с друг арумент, освен „веднъж да влезем във властта, пък после все ще се оправим“. Желанието на всяка цена да се участва във властта и да се консумират (единствено) нейните активи, убива българската демократична политика. Както личи от днешните процеси в редица страни с утвърдена демокрация (най-вече – Германия) влизането в управлението е въпрос преди всичко на отговорност към доверието на избирателите, а не на лична суета и материално устройване.
