Скални стражи има на много места в България.
Някои от тях са с невъобразими размери. Общоприето е да се смята, че са изкусна скулпура дело на Природата, но дали е така?
Писателят, журналист и пътешественик Николай Н. Нинов задава въпросите:
Кой е оформил тези причудливи композиции високо в скалите – огромните лица, профили, торсове?
Ерозията или стихиите?
А възможно ли е те да са плод на човешка намеса?
Как е изглеждал прастарият свят, споменът за който е запечатан в очите на тези магнетични исполини?
Те бдят от хилядолетия над знаковите скални светилища в България, пише Нинов в новата си книга „Маршът на идолите: Скалните стражи от мистична България”.
Изглеждат като чудовища с двойна паст, огнедишащи ципокрили, навъсени сфинксове, циклопи.
Едни са със застинали в ужас човки и усти, други напомнят за ослепени от слънцето
кучета, жаби и костенурки.
Трети – все така смразяващи в ролята на мегалитни стражи, надзирават с пещерни отвори вместо очи, които ни пронизват и приковават според пада на светлините и сенките.
Пазители на свещени пространства, посредници между поклонници и жреци или просто наблюдатели от приказните форми на изветряне са тези исполини там, където планината среща небето?
И ако са само природни кодове, имат ли място във вероятността миналото да държи ключа за настоящето? Или обратното?
Предполага се, че предците ни приемали чудатите ваяния за подобия на своите богове и затова ги обожествили, създавайки около тях култови центрове. И че вече дооформени в образи за преклонение, идолите участвали като декор в обредите, наред с вкопаните наоколо жертвеници и хранилища за дарове, с всечените олтари, улеи и преливници.
Един от монументалните образци на мегалитната ни култура се издига посред
масив от смърч и ела в горското стопанство „Беслет“.
Погледнат от запад, това е Козела, дал името и на тридесетметровия във височина ансамбъл.
От югоизток обаче той изглежда като величествен Дарт Вейдър, като мрачноват Дядо Коледа, като исполин с брада до нозе и вдигната качулка.
В ранните ноемврийски следобеди, падайки косо върху съседна скала, слънцето проектира върху края на брадата му сянката на друга фигура, също с мантия и гугла, която копира очертанията на кумира.
Свръхвъздействащо.
Щъркеловото светилище, с. Върбен, община Кирково
Стъписваща глава в масива край река Върбица, обитаван от черни щъркели. Скаломаните я оприличават с паднал ангел, жена с корона, втренчен в реката наблюдател. Ваянието напомня за сфинкс, но най-вече за носово украшение на старинен кораб, за изящно протоме от огромен ритон. Приковаващ акростол, наподобяващ костенурка, ако се погледне от запад. Както биха пояснили изкушените проучватели, тайнствата зачитат по свой начин приключенците, виждащи сходни образи, като им се появяват и представят подобаващо.
