На 12 август ни напусна една от най-големите баскетболни легенди на България – Атанас Голомеев. Той е знакова личност не само за нашия, но и за европейския и световен баскетбол.
Като играч е 10-кратен шампион на България, като треньор – веднъж. Участва на пет европейски първенства и става два пъти е реализатор №1, а 4 пъти е избран в идеалния отбор на континента. Някои негови постижения все още са неподобрени рекорди на колежанското първенство на Канада, където играе, когато учи в колежа „МакГил“.
Змея бе и президент на федерацията ни по баскетбол в периода 1991-1993 г.
През 1991 г. бе включен в списъка на 50-те най-велики баскетболисти на всички времена на международната федерация ФИБА, а през 2019 г. стана четвъртият българин, въведен в
„Залата на славата“
на Международната баскетболна асоциация след Ваня Войнова и реферите Артеник „Арто“ Арабаджиян и Валентин „Тино“ Лазаров.
На 76-годишна възраст ни напусна една от най-великите баскетболни легенди на България – Атанас Голомеев. Печалната вест съобщи неговият близък приятел и също голям баскетболист в миналото Владимир Боянов.
„Сега“ припомня някои истории от богатата кариера на Голомеев, разказани от самия него преди няколко години:
- Как започнах с баскетбола
През 1963 г. като десетокласник с приятели тупкахме топката в двора на столичното 20-о училище „Тодор Минков“. На оградата седи човек и ни гледа. Тогава вече бях към 2 метра, жилав и здрав, но без много мускулна маса. В един момент той идва и ме пита: „Момче, ти тренираш ли баскетбол?“, „Не“, отговарям аз. „А искаш ли да тренираш?“, продължава той. Оказа се, че това е Венци Янев, треньор на юношите старша възраст на „Септември“. И още същата вечер бях на тренировка в салончето на 47-о училище в квартал „Стрелбище“.
Потренирах 2-3 месеца и на една контрола ме забеляза Петър Симанов, който водеше юношеския национален отбор. Покани ме в националния отбор, който тренираше в зала „Сливница“. Там ме питат: „Ти откъде дойде?“. А аз наистина дойдох отникъде – не съм минал през подрастващите и юноши младша възраст. Започнах направо в старшата.
След още няколко месеца играх на първата си балканиада – за юноши в Атина. Междувременно титулярният център на мъжете на „Спартак“ – бай Илия Мирчев, хвърли един милиционер в басейна „Република“ (б.р. – днешния „Мария Луиза“) и го уволниха. Така останаха без център. И ме повикаха, попаднах сред много именити играчи, 12-13 години по-възрастни от мен. Към края на 1965 г. вече бях в мъжкия национален отбор, поканен от Кирил Семов – Сьомата, и с великани като Гецата Панов, Цвятко Барчовски, Симеон Радев и дори играх през декември на балканиада в Тирана. Така за две години и половина стигнах от училищния двор до мъжкия национален отбор.
- Арестуваха ме, за да играя в ЦСКА
Дойде време да влизам войник и вътрешният министър Ангел Солаков обеща, че в „Спартак“, който е клуб на МВР, ще се прави спортна рота по подобие на ЦСКА, за да може отборът да задържа талантите си. Получавам аз повиквателна да вляза войник, но от „Спартак“ ми казват: „изчакай малко, спортната школа ще бъде сформирана до дни“. Отивам с Темелаки Димитров – Ачо, също баскетболист и много добър мой приятел, да гледаме футболен мач на стадиона на ЦСКА. Сядаме на трибуната и през второто полувреме пристигат четирима с автомати и ни арестуват.
Явно някой ни е видял и хората в ЦСКА са се задействали. Защото аз имам повиквателна, чакам всеки момент да вляза в новата школа на „Спартак“. Вкарват ни в спортната рота на ЦСКА и ни остригват. Аз обаче не искам да играя там и давам наряд след наряд – един месец, втори месец. Мия чинии в кухнята до припадък… Писна ми. Приех да ме включат в отбора. Темелаки също. След месец отиваме в Люксембург и аз вкарвам 42 точки в първия си мач за ЦСКА. В отбора имаше страхотни играчи, след 6 месеца станахме шампиони.
- Престоят ми в Канада
През 1967 г. баща ми замина търговски представител в Монреал и аз отидох с него в Канада, вече като национал, но само на 19 години. Никой не ме познава. „МакГил юнивърсити“ беше в Топ 20 на света, 50 000 студенти. Започнах да уча архитектура.
Като си новобранец, не можеш да играеш в първия отбор, затова един сезон бях в „Оркид“. След това – 2 години в „МакГил“. От втората са ми и рекордите (б.р – Голомеев става само за 1 сезон реализатор № 1 на всички времена в канадското колежанско първенство със средно 37,5 т. на мач. Държи и до днес рекорда за най-много точки в един мач като гост – 57. Член е на баскетболната Зала на славата в Канада). Третата година в университета не я завърших, защото от ЦСКА започнаха да ми изпращат билети да идвам за мачовете в европейските турнири – срещу ЦСКА (Москва), „Симентал“, „Барселона“…
- Как се разминах с НБА и „Барселона“
Когато бях най-добрия център в колежанското първенство на Канада, беше нормално да проявят интерес към мен от университетските отбори на САЩ. Получих 5-6 покани, както и от „Ню Йорк Никс“ за летния камп на клуба. Помолих баща ми да попита дали бих получил разрешение да уча и играя в САЩ. Отказът на властта у нас бил категоричен.
През 1973 г. станах реализатор № 1 на европейското първенство в Барселона. Тогава и местният тим вече правеше баскетболен отбор, като много искаха да съм в основата на първия им тим. Поканиха ме на среща на последния етаж на един хотел на брега на морето. Един от босовете, който през цялото време пушеше пура, ми предложи 200 000 долара заплата. По онова време това бяха страшно много пари – примерно купих си „Мерцедес“ от Щутгарт за 2400 долара. Шефът с пурата ми каза: „Идваш, взимаш парите и си купуваш два ресторанта на брега на морето. Даваш ги под наем и цял живот може да не правиш нищо…“. Мислих много дълго. Знаех обаче, че ако отида в „Барселона“ без разрешение, ще получа статут на невъзвращенец и предател у нас. Щяха да уволнят баща ми и брат ми (той работеше в „Кореком“), щеше да има репресии срещу най-близките ми хора. И не се реших.
- Самият Лари Нанс ми сервира
Един от най-големите играчи в НБА през 80-те години Лари Нанс (б.р. – трикратен участник в Мача на звездите) ми е носил таблата с храна в ресторанта. Това стана на универсиадата в Москва през 1973 г. Видя ме в ресторанта, каза: „Този играч е много голям и заслужава уважение“, след което дойде, взе ми храната и я занесе до моята маса.
Но случката си има предистория. Американците пристигнаха със звезден колежански отбор в България за контрола преди универсиадата. Тогава брат ми беше преводач на гостите и треньорът го попитал има ли добри играчи в българския състав. Брат ми отговорил: „Има поне четирима много добри. Единият е брат ми. Ще ви вкара поне 30 точки“. Онзи го изгледал невярващо и му предложил бас на бутилка уиски. На почивката водехме с 6 точки, а аз бях с 22.
Американският треньор отворил с шут вратата на съблекалнята и крещял: „Как тези хамбургери ще ни водят играта!!!“. Имал предвид, че бяхме с неособено висок състав, в който имаше доста яки играчи. А американците не играеха, а просто летяха и ни прескачаха. Е, победиха ни, вкарах им 36 точки, а брат ми си получи уискито. Месец по-късно Лари Нанс ми носи таблата…
А на Световната купа в Богота през 1973 г., където завършихме трети, играхме два мача с американците, като им вкарах по 23 точки. На пресконференцията треньорът им казва: „Дайте ми Голомеев за няколко тренировки, за да науча моите как се играе на бодичек“.
- Титла срещу гурбет в чужбина
През 1981 г. бях вече на 33. Споделих пред тогавашния зам.-министър на вътрешните работи Ангел Карлов, че искам да изляза да поиграя в чужбина. Той ми отвърна, че ще стане, но първо „Левски-Спартак“ трябва да спечели титлата. Станахме първи. И на банкета напомних на Карлов обещанието ми. Няколко дни по-късно шефът на дружеството Борислав Лазаров ме вика и ме пита: „Ти вярно ли искаш да излезеш в чужбина?“. Потвърдих, а малко по-късно получих разрешение и станах първият български баскетболист с договор в чужбина.
Не помня как стана връзката с турския клуб „Гюней Санай“ от Адана, който току-що беше влязъл в елита. Играх две години, като втората бях и треньор на отбора. Заплатата ми беше 1800 долара, от които получавах официално 550, колкото взимаше първият секретар в българското посолство в Турция. Другото отиваше в „Спорткомерс“. Разбира се, даваха ми пари и „под масата“. След това се върнах у нас и поиграх още сезон в „Левски-Спартак“. После станах треньор на отбора и спечелихме титлата през 1986-а.
- Как получих прякора си Змея
На турне в Южна Америка ми излезе прякорът Змея. Бях най-младият в националния отбор за мъже и имах завиден апетит. Винаги сядах от късата страна на масата. И придърпвах към мен всичко, което оставаше от другите.
Пръв ми каза „Змея“ Цеко Барчовски или Димитър Сахаников, не помня точно кой от двамата. Но съм убеден, че после дълго Барчовски ми викаше Змейчето.
Още спортни новини – четете тук
