Проф. Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев – „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Наскоро гледах телевизионно предаване за условията на живот в няколко от т.нар. домове за настаняване на „умствено изостанали“ и самотни възрастни хора. Безумно мизерни, ужасяващи условия, прилични по-скоро на такива в концентрационен лагер (даже не в затвор). Това, което ни бе представено, показваше, че в тези домове „умствено изостаналите“ и бездомни люде не тъкмо живеят, а по-скоро бавно и мъчително умират. Бавно умират, защото са имали нещастната съдба да загубят всичките си близки или никога да не ги имат. Бяха превърнати в някакви вече възрастни „Каспар Хаузъровци“, които години и години не са виждали нищо друго освен олющените стени на спалните помещения, отрупани с купчини боклуци по ъглите, ужасяващо мръсните тоалетни с кранове, от които капе ръждива вода и висящи на голи жици мъждиви електрически крушки. Онези, които ги „обслужваха“, в по-голямата си част не бяха квалифицирани социални работници, а някакви изтерзани и сърдити „лели и чичковци“, говорещи с безстрастен тон за своите „потребители“. На полуартикулираните оплаквания на някои от тези „потребители“, че биват дори бити, „чичковците“ отвръщаха, че, да – понякога „се налага“ да се употребява и сила, но боят „не е с някакви тояги“, а „с тънки пръчици – като метли“.
В този текст обаче аз няма да се разпростирам върху трагедията на тези хора. За нея през изминалите години ние периодично сме осведомявани, а държавата ни строго е предупреждавана от европейските институции да промени нещата. Сигнализирана е и от инак недолюбваните от нея правозащитни и неправителствени организации. В споменатото предаване – видяхме – журналистката биеше тревога не за друго, а че ако нещата с тези домове и с тези хора не се подобрят, „Европа в най-скоро време строго ще ни размаха пръст и ще ни наложи санкции“. В този текст ще споделя какво си помислих внезапно след видения репортаж – или по-точно какво си представих.
Ето какво.
Представих си доскорошния ни министър-председател, който особено в последните година-две от своето управление често бе започнал да посещава православни храмове, митрополии и манастири, за да инспектира как се благоустрояват те с парите, които „сме дали на Църквата“, какво е „пострòено“ с тях и щедро да обявява колко още „пари ще даде, защото ние милеем за съхраняване на църковните ни традиции“. Та, уважаеми читатели, представих си изведнъж как митрополитът, при който въпросният доскорошен министър-председател пристига, съпровождан от репортери с камери, за да обяви „какво още сме решили да дадем на Църквата“, вместо да го посрещне с „Благословен грядий во имя Господне“, тоест с поздрава, с който ликуващото Иерусалимско множество е посрещнало някога Господа Христа (и с който поздрав чух буквално да посреща министър-председателя един митрополит миналата година), вместо да разпореди да забият камбаните на обновения с „парите“ храм и развълнувано да му каже, че е „най-добрият човек в държавата“ (както чух да изрича пак миналата година друг митрополит) – вместо, казвам, да направи нещо от това, внезапно се изправя и с искрящо-строг поглед му заявява: „Уважаеми г-н премиер, настойчиво ще ви помоля да се качите сега в колата си и да дойдете с мен на едно място, което държа да видите лично и където парите, които сте приготвили да дадете са много по-отдавна и много, много по-нужни“. След което го завежда в един от тези домове за „умствено изостанали“, развежда го – пред изтръпналите служители – из помещенията му, нарежда да се отворят тоалетните, да се разгледат „сервизните помещения“ и столовите, и накрая го извежда пред въпросния дом, моли камерите да се включат и със строг глас изрича: „Уважаеми господин министър-председател, като архиерей на Българската православна църква, който е длъжен да съхранява и прогласява думите на Господа нашего Иисуса Христа, бих искал да ви припомня, какво ни предупреждава Той за Съдния ден, който, нека ви обърна внимание, г-н премиер, ще дойде нечакан „както крадец идва нощем“. В този ден, г-н премиер, Христос ще събере всички живели на тоя свят, като едните от тях ще постави отдясно на Себе Си, а другите – отляво. И ето, на онези, които ще постави от лявата Си страна ще рече: „идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.“ (Мат. 25:41–45). Та, г-н премиер, като виждате сега как живеят тук тези хора, които Бог е създал в един-единствен „екземпляр“, и които никога, никога повече няма да бъдат в този свят, никога повече няма да могат да вкусят от неговите цветове, звуци и аромати, никога повече няма да могат да имат общението със своите ближни и за които, уважаеми г-н министър-председател, Бог ви е натоварил с бремето, като управляващ държавата, която има задължението да се погрижи за тези хора, защото те нямат друг, който би могъл да се погрижи за тях, как мислите, от коя страна ще се озовете вие в Съдния ден, ако не направите тутакси всичко възможно тази отвратителна мизерия да бъде ликвидирана? Като предстоятел на Църквата Христова предупреждавам ви най-строго, г-н министър-председател – погрижете се за това тук и преди да сте го направили не дръзвайте повече да идвате с парите, които и не са ваши лични, при нас, защото те нито са ни нужни, нито вас с нещо могат да ползват, докато тия тук плачат и стенат!“
Странно и нелогично ли ви се вижда това, което си представих след видения репортаж? На мен пък то никак не ми се вижда нелогично, защото то, мисля, съвсем не е тъкмо „политика“ (с която „Църквата ни не се занимава“), нито е „намеса в делата на светската власт“. То, ако щете, е дори точно онова, на което най-вече Църквата трябва да обръща внимание. Църквата, Чийто Глава още от самото начало е призовал в нея именно „отрудените и обременените“ (срв. Мат. 11:28), и Който през Своя живот тук на земята се е грижил най-често за „прокажените“, за „бесноватите“, за „разслаблените“, насочвал е погледа Си към „изсъхналите“ в къпалнята Витезда, към сгърбените по синагогите, към слепите, викащи подире Му по друмищата. Ето защо, мисля, че не задължение най-първо на журналистите е да алармират държавата за този род люде, не правозащитните организации по преимущество следва да хлопат по вратите ѝ (макар че те май и единствени го правят) и най-вече – не „Европа“ трябва да ѝ размаха пръста си. За тези хора най-първо трябва да се сеща Църквата.
Но ето защо след репортажа за въпросните „домове“ (за които разбрахме и че „проблемът“ с нечовешките условия в тях е „наследен от много години“) аз дръзнах да си представя и още нещо. Представих си, че утре – вместо с „позиция“ по повод, да речем, „някои неправителствени организации, които разпространяват сред подрастващото поколение либерални идеи, подкопаващи изконните ни семейни и родови традиции“ – Св. Синод излиза с остро „становище“, в което заявява (на държавата): „Св. Синод настоява в най-къс срок да се вземат мерки, нечовешките условия в които – както видяхме в медиите – са оставени да живеят болни и безпомощни хора – наши братя и сестри, – да бъдат решително променени!“ И т.н. в този дух. Като си представих и следното заключение на този синодален документ: „Българската православна църква предупреждава настоящото правителство, че ако не извърши това в най-скоро време, нейното свещеноначалие ще разпореди да се прекратят молитвите, възнасяни за правителствующия синклит!“
Какви фантастични представи се въртят в неовластената ми глава – ще каже някой, прочитайки този текст: митрополит, предупреждаващ министър-председателя за деня на Страшния съд, водещ го по домове за „умствено изостанали“ и публично отказващ му средства за благоустрояване на храмове и манастири; епископи, настояващи за мерки в полза на „социално слаби“ и грозящи светската власт със съборна „епитимия“. Да, изглежда наистина фантастично. Но го е имало в църковната история. Нека справедливо съветващите ни „да следваме завещаното ни от Св. Отци“ да си преговорят житията на св. Иоан Златоуст, на св. Амвросий Медиолански (изгонил самия Римски император от храма заради проявено от него жестокосърдие), на св. Кирил Александрийски, на св. Максим Изповедник. И да видят, че онова, което си представих, съвсем не е било невъзможно. Тогава.
Текстът е от Култура.бг, а заглавието е на редакцията.
