Откакто се помня, вкъщи се говореше за Райна Кабаиванска. Баща ми я познаваше отнякъде и непрекъснато даваше за пример нейния талант на оперна певица, постигнала всичко сама, актьорското ѝ майсторство при изграждането на ариите и ролите, полиглотството ѝ. Десетилетия по-късно се убедих лично във всичко това.
Сопраното
В своята над 55-годишна кариера Кабаиванска е покорила световните оперни театри, спечелила е важни национални и международни награди.
Дебютира в Италия, Верчели, през 1959 г. с операта на Пучини „ Мантията“, в ролята на Жоржета. Освен лондонски и американски дебюти, в началото на 60-те години тя има интензивно сътрудничество с Миланската скала, което започва през 1961 г. след спечелен конкурс. Първата ѝ роля там е в операта на Белини „Беатриче ди Тенда“. В средата на 70-те Кабаиванска, вече 40-годишна, е международно известна, в разцвета на артистичната си зрялост. Нейната физическа красота, талантът, репертоарът, центриран около Пучини и Верди, ѝ създават вярна публика в Италия.
„Трубадур“ на Верди, където е Леонора, е един от значимите спектакли в кариерата на Кабаиванска. През 1978 г. във Виена тя е дирижирана от Херберт фон Караян. Години по-късно великият маестро ѝ изпраща писмо: „Скъпа Райна, австрийската телевизия излъчи снощи нашия „Трубадур“ от Виенската опера. Много съм развълнуван и щастлив от артистичната му стойност и съм очарован, както в деня на спектакъла. Вашата интерпретация, както от вокална гледна точка, така и от драматична ще остане завинаги модел за артистичен перфекционизъм“.
С режисьора Мауро Болонини сопраното създава чудесен тим. Правят заедно „Травиата“ от Верди, после на Арена ди Верона и „Франческа да Римини“ от Рикардо Дзандонай. „Никога не съм имала спорове с режисьорите. Странно е, но почти винаги са приемали моята гледна точка. Мога да кажа, че ме обожаваха.“
Малко известно, но със сензационен успех е изпълнението ѝ в едноактната опера „Човешкият глас“ (2000 г., Франсис Пуленк) по либрето на Жан Кокто. Една жена в една безкрайна нощ моли по телефона любовника си да не я изоставя. Кабаиванска успява да държи в продължение на час публиката чрез героинята, изгубена в собствения си кошмар.
Триумфални за кариерата на сопраното са изпълненията ѝ в оперите на Пучини „Манон Леско“, „Мадам Бътерфлай“ и „Тоска“. Дебютира с „Тоска“ в Модена още през 1971 г., режисирана от съпруга си. „Тоска в известен смисъл ми принадлежи“, признава тя. Изпълнява ролята на Флория Тоска с Лучано Павароти в Скалата (1980) и в Рим (1990), за да се „раздели” с нея чак в 2004 г. в Мадрид, след над 400 изпълнения из целия свят. Наричат я „най-голямата жива Тоска” (Джузепе Сабатини). „Обичах много Пучини, автора, на когото дължа най-много, но и на когото вероятно дадох най-много.“
Моята засега последна среща на живо с Кабаиванска беше миналата година във Флоренция, където тя беше поканена да разкаже спомени за Мария Калас по повод 100-годишнината от рождението ѝ. Българката е вече на върха на славата си, докато гъркинята е в залеза на кариерата си, когато се срещат. Калас поставя „Сицилианска вечерня“(1973) на Верди в Торино и кани Кабаиванска за ролята на херцогиня Елена. „Не си и представях, че ще я видя на живо, Беше тъжна, че не пее. За нея гласът беше животът ѝ.“
Последното известно публично изпълнение на Кабаиванска беше на погребението на Лучано Павароти (2007), когато тя изпя „Аве, Мария“ на Верди. Вече беше достойно слязла от сцената, без да чака някой да ѝ напомни за възрастта. Превъплъти се в новата роля на педагог.
Преподавателка
Имах удоволствието да следя преподавателската ѝ дейност години наред в Сиена. Видях нейната елегантност, жизненост, брилянтната ѝ вокална, интерпретаторска и сценична интелигентност, богатата обща култура. Това явно са усетили и нейните студенти, дошли в Сиена от цял свят за майсторските ѝ класове по оперно пеене. Те се възхищават на вокалните ѝ качества, на изумителния ѝ слух, на енергията, с която заразява, на изразителното лично присъствие. За Кабаиванска пеенето е неразделно от актьорството. Тя пее, играейки, и играе, пеейки.
Достъпна за студентите, Кабаиванска не им спестява и критики. Нейната величествена осанка още при влизането ѝ в залата доказва на младите, че певецът трябва да покори публиката, преди да си е отворил устата. „Какво се влачите като баби“, шеговито мъмреше тя. Чувството ѝ за хумор е пословично. Кабаиванска е не само преподавателка, но и приятелка за студентите, кани ги у дома си в Модена, разговарят както за музиката, така и за живота. Интернетът и мобилният телефон са ѝ чужди, предпочита прякото общуване.
Освен на техниката на пеенето, Кабаиванска набляга и на драматургията на образа, който извайва и музикално, и театрално. Съветва да се влезе навътре в текста, да се мисли за онова, което се пее. Познава историята на всяка опера може би по-добре от музиковед. Прекъсва, изработва всеки детайл. Особено е взискателна към ритъма на фразата, към драматургията на гласа. Поправя и се дразни дори от неправилното произношение на френски, английски, италиански. „Никой чуждестранен оперен певец не владее италианския език като нея. Тя има изключително сценично присъствие и съвършена фраза“, уверява актьорът и певец Елио Пандолфи.
Спомням си признанието на един от студентите в Сиена: „На лекциите няма напрежение. Щом пеем спокойно пред Кабаиванска, живата история на музиката, представете си на какво ще сме способни пред публика“.
Освен в Музикалната академия в Сиена и в музикалния институт в Модена, в последните 25 години Кабаиванска преподава и в Нов български университет в София. В България е нейната международна Школа за млади оперни певци. Тя осигурява средства за специализацията на най-добрите при нея, в Италия. Те стават стипендианти на създадения от сопраното фонд „Райна Кабаиванска“. Стипендиите на лауреатите се връчват всяка година на заключителен галаконцерт на майсторския ѝ клас в София.
Документалният филм „Школата Кабаиванска“ на Найо Тицин е посветен на 20-годишнината на майсторския клас на певицата в НБУ. Беше показан преди две години на Празника на българското кино в Рим. Той преплита кариерата на сопраното с изявите и мненията на нейните ученици. По време на прожекцията залата беше препълнена, Кабаиванска отново блесна с достолепното си присъствие.
За изключителния си принос към оперното изкуство, своята щедрост и посвещаване на младите оперни таланти тя е носителка на Наградата за хуманитаристика Богдан Богданов (2023). А по идея на д-р Георги Текев, изпълнителен директор и член на Настоятелството на НБУ, 2024 е „годината на Кабаиванска“.
Много събития са организирани в чест на юбилея на сопраното. Част от тях са операта „Аида“ в София, концерти в Париж и Лондон, филми. На самия 15 декември Софийската опера ще покаже „Адриана Лекуврьор“ от Франческо Чилея, за да припомни една от най-забележителните роли на Кабаиванска, а в Модена ще бъде концертът „Честит рожден ден, Райна!“ на артисти от нейната Школа. Оперната дива беше поканена на откриването на сезона в Миланската скала на 7 декември със „Силата на съдбата“ от Верди, в тази опера тя е изпълнявала ролята на Леонора.
На многая лета, маестра Кабаиванска, с наздравицата „Да пием, вдигнете вий пълните чаши“ от вашата ария на Виолета заедно с Алфредо в „Травиата“!
Материалът е публикуван в Портал „Култура“. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
