Днес отбелязваме 90 години от рождения ден на Кен Киси – посланика на психеделичната ера, най-известен с творбата си „Полет над кукувиче гнездо“.
Том Улф описва Киси като фигура, напомняща на лидерите на големи религии, но вместо да предлага духовно утешение, той дава на последователите си ЛСД, за да задълбочи тяхното търсене на смисъла в самите себе си, в книгата си The Electric Kool-Aid Acid Test (1968), която е един от най-подробните разкази за хипарската епоха на Киси.
Там е разказано и за трансконтиненталното пътуване с автобус на Киси с негови приятели, известни като „Веселите шегаджии“ (Merry Pranksters). Бусът е ярко боядисан и оборудван с аудиоуредба, а Нийл Касиди, който е прототип на Дийн Мориарти от „По пътя“ на Джак Керуак, е шофьор.
Пътуването от Калифорния до Ню Йорк и обратно е организирано, за да съвпадне със Световното изложение в Ню Йорк през 1964 г. Основната цел е да бъде заснет дълъг филм, да се изследва Америка под влиянието на ЛСД и да се практикува „развеселяване на тълпите“, както го нарича Улф.
„Усещането за комуникация в страната почти изчезна“, споделя Киси в интервю за Publishers Weekly след пристигането на автобуса в Ню Йорк. „Но открихме, че колкото повече пътувахме, толкова по-лесно ставаше да създаваме контакт с хората. Ако хората осъзнаят, че е възможно да бъдеш различен, без да си заплаха.”
След завръщането си в Калифорния, Киси започва да организира така наречените Acid Tests – събития с музика и стробоскопични светлини, където той и приятелите му дават на публиката ЛСД и ги предизвикват да не „полудяват“, според разказите на Улф.
Тези партита са прекратени, след като Киси бяга в Мексико през януари 1966 г., за да избегне съдебно преследване за притежание на марихуана. След завръщането си в САЩ през октомври, той е арестуван и докато чакал да бъде осъден, организира последния Acid Test, който има за цел да убеди участниците да постигнат изменено състояние на съзнанието без ЛСД.
Това е Кен Киси, обществената фигура, която свързва бийтниците и хипитата и в процеса на своето пътуване предизвиква съзнанието на едно цяло поколение.
Но Улф разглежда и личните приключения на Киси, който, освен търсенията си, предприема и вътрешни пътувания, които водят до най-добрите му литературни произведения.
Киси се включва като доброволец в болница, за да участва в експерименти с малко известни наркотици, които предизвикват временно психотично състояние. За да спечели допълнително и да работи върху романа „Зоопарк“, посветен на бийтниците в Норт Бийч, Сан Франциско, той започва работа като нощен санитар в психиатричното отделение на болницата. Наблюдавайки пациентите там, той осъзнава, че те са заключени в система, която е противоречива на терапевтичния подход, и това му служи за основа на „Полет над кукувиче гнездо“. В една нощ, под влияние на наркотик, той халацинира нещо, което Улф описва като „могъщ индианец, вожд – ключовата идея за романа“.
По-късно Киси споделя, че откритията му за вожда, въпреки незнанието му за американските индианци, му дават герой, от чиято перспектива може да представи шизофреничното състояние на умовете и одновременно да опише конфликта между двама централни герои – новия пациент Рандъл Патрик Макмърфи, който се опитва да се бори със системата, и тираничната медицинска сестра Ратчед, която в крайна сметка лоботомизира Макмърфи. Болницата пък служи като метафора за репресивната Америка.
Киси „пише като луд под влиянието на наркотиците“, разказва Улф, а след като се поуспокои, премахва всичко, което смята за „боклук“.
„Полет над кукувиче гнездо“ излиза в началото на 1962 г. и получава позитивни отзиви. Списание „Тайм“ го определя като „протест срещу правилата на обикновеното общество и невидимите властители, които ги налагат“. Правата за театрална адаптация и екранизация са купени от актьора Кърк Дъглас, който на следващата година се връща на Бродуей след дълго отсъствие, за да изиграе Макмърфи в адаптацията на Дейл Васерман. Същата постановка се играе 82 пъти само през сезон 1963/64 г.
Още по-успешна е филмовата версия, която е пусната през 1975 г. и печели пет награди „Оскар“ през следващата година: за най-добър филм, за най-добър режисьор (Милош Форман), за най-добър актьор (Джак Никълсън в ролята на Макмърфи), за най-добра актриса (Луиз Флетчър в ролята на медицинската сестра) и за най-добър сценарий (Лоурънс Хаубен и Бо Голдман).
Киси, обаче, остава недоволен от екранизацията. Той не одобрява сценария, смята, че Джак Никълсън не е подходящ за ролята на Макмърфи и твърди, че продуцентите Майкъл Дъглас и Сол Зейнтс не са спазили устна уговорка, която е имал с тях. Той ги съди за 5% от брутните приходи на филма и 800 000 щатски долара за нанесени щети, но в крайна сметка се съгласява на извънсъдебно споразумение. Въпреки това, той отказва да наблюдава филма.
Киси публикува и няколко други книги през живота си, но „Полет над кукувиче гнездо“ остава връх в кариерата му. В рецензия за филмовата версия „Ню Йоркър“ отбелязва, че „романът предшества университетските вълнения, Виетнам, наркотиците и контракултурата. Той е пророчески за целия този период на революционна политика, преминаваща в психеделичност“.
„Много от нещата, казани в романа, са достигнали до съзнанието на много, вероятно на повечето американци”, обобщава „Ню Йоркър“.
През 1964 г. излиза следващият роман на Киси Sometimes a Great Notion („Понякога страхотна идея“). Той е по-дълъг и по-амбициозен, описващ семейството на дървосекачи от Орегон и конфликта между двама братя, който отразява опозицията между индивидуализма на Западния бряг и интелектуализма на Източния бряг.
Романът получава смесени отзиви, някои се впечатлени от енергията му, а други се оплакват от многословието му. През 1971 г. излиза филмовата версия, режисирана от Пол Нюман, с участието на Нюман и Хенри Фонда. Филмът обаче е толкова незабележим, че когато е излъчван по телевизията, заглавието му е променено на Never Give an Inch („Никога не отстъпвай“).
В началото Киси не изглежда засегнат от негативната реакция към втория роман, но десетилетие след това признава: „Проблемът с писателите е, че сякаш никога не успяват да надмогнат първата си творба. Това ме притеснява ужасно. Поглеждайки назад, виждам, че последната им работа не е по-добра от първата. Чувствам, че имам отговорността да стана по-добър и това ме тревожи.”
Въпреки това, той никога не успява да надмине своята първа книга. През останалата част от живота си публикува още два романа – „Песента на моряка“ (Sailor Song, 1992) и „Съдбовен кръг“ (Last Go Round: A Dime Western, 1994), написан в съавторство с Кен Бабс.
Излиза и Kesey’s Garage Sale (1973), компилация от есета на него и други автори; Demon Box (1986), съдържаща есета и разкази; и The Further Inquiry (1990), личния му разказ за пътуването с автобуса из Америка, както и две детски книги: Little Tricker the Squirrel Meets Big Double the Bear (1990) и The Sea Lion: A Story of the Sea Cliff People (1991).
Кенет Елтън Киси е роден на 17 септември 1935 г. в Ла Хунта, Колорадо, в семейство на млекопроизводители. Семейството се премества в Спрингфийлд, Орегон, където Кен и брат му от малки се учат да ловуват, да риболовстват, да плуват, да се боксират, да се борят и да сърфират по бързеите на местните реки с надуваеми лодки.
Тези типично американски уроци на мъжественост напълно дават резултати. Киси развива значителна физическа сила, а Улф пише, че „имал орегонски провинциален акцент и прекалено много мускули и мазоли по ръцете“. Той става звезда по футбол и борба в гимназията, след като е избран за „най-вероятен да успее“ от випуска през 1953 г.
През май 1956 г. се жени за Норма Фей Хаксби, любовната си партньорка от гимназията. Първоначално планира да стане филмова звезда и се мести в Лос Анджелис, където участва в малки роли в някои филми. Въпреки това, през 1957 г. печели стипендия за магистратура по творческо писане в Станфордския университет и се прехвърля в Пери Лейн, известен бохемски квартал в Пало Алто.
Там среща Вик Ловел, студент по психология, който му разказва за експерименти с наркотици в болница за ветерани в Менло Парк, където доброволците получават по 75 долара за сесия. И така започва неговото пътешествие в психеделичния свят и световната литература.
След пътуванията с автобуса, тестовете с ЛСД и шестмесечната присъда за притежание на наркотици през 1967 г., той се завръща обратно на семейната ферма в Плезант Хил.
Кен Киси и съпругата му отглеждат двама синове и две дъщери. В по-напредналите си години той твърди, че винаги е бил семеен човек.
През следващите три десетилетия Киси отглежда едър рогат добитък, овце и боровинки. Става треньор по борба в няколко местни учебни заведения и преподавател на семинари по писане за дипломанти в Университета на Орегон. От време на време посещава автобуса от дългото пътуване през Америка, който е скрил в гората на фермата си, пише „Ню Йорк таймс“.
В интервю през 2000 година за The Times Union of Albany, Киси говори за наркотиците. Споделя как той и няколко приятели отиват на ежегодната си великденска разходка в близката планина и за първи път от повече от три десетилетия решава да не взима ЛСД, тъй като наскоро е започнал лечение за диабет и хепатит С.
„Чувствах се достатъчно опиянен от адреналина на разходката”, казва той. „Освен това реших, че е време да направя традиционната разходка поне веднъж без психеделични вещества. През последните години това беше единственият път, когато приемах ЛСД, и то в малки дози. Само толкова, за да боядисам листата.”
Кен Киси умира на 10 ноември 2001 г. в Орегон след операция за рак на черния дроб. Той, на 66 години, оставя три деца (единият син загива в автомобилна катастрофа през 1984 г.) и трима внуци.
