Анализът на икономиста Красен Станчев е публикуван в „Икономически живот„.
Обсъждането на данъчните проектозакони разкрива нови политически рискове пред публичните финанси.
Част от тях произтичат от самата „философия“ на фиска. Тя остава скрита зад обсъжданията на възнагражденията за споделена информация за данъкоплатци, благодарността в ресторантите, промените в данък сгради, максималния осигурителен праг, идеите за облагане на събирачите на диви гъби, на гражданските договори, преговорите с търговците на дребно за цените и други квази-данъци (т.е. разходи за работа с правителството).
През 2020 г. опашката за публични услуги, превърната от време за чакане в средни заплати и пари, струваше на гражданите и фирмите на България около 600 млн. лева.
Днес опашката вероятно струва 0.3% от БВП.
Симеон Дянков коментира в Интернет тези теми така: „облагане на бакшишите, донос-бонус, сваляне на прага за плащане в брой и приравняването на трудовите и гражданските договори са все примери на милиционерщина в публичните финанси“.
Тези политики, ако се осъществят, ще увеличат разходите за работа с правителството и корупцията.
Представете си как би „работило“ договарянето на цени с търговските вериги: аз казвам на някой служител какъв е маркетинговият ми план, а той отива при моя конкурент и му продава ориентация в моята политика. Тази практика се наблюдава от КЗК, която си затваря очите за поведението на служителя.
Политически контекст
Както и да се нарича правителството и относително широкото подкрепящо го парламентарно мнозинство, фискалната политика днес повече от преди изисква диалог и приемственост.
Общите и местните избори от последните три години доказват, че нито на законодателно, нито на общинско равнище в обозримо бъдеще няма да има абсолютни мнозинства при взимането на решения.
На правителствено ниво най-късно към края на следваща пролет се планира, ако не се случи друго, нов състав на изпълнителната власт да поеме щафетата на управление бюджета и страната от сегашния министерски съвет.
При нови избори резултатът ще бъде почти същият.
България има шанс в крайна сметка да се превърне в нещо, което политолозите наричат „делиберативна“ или „дискурсивна“ демокрация. При нея решенията не просто се гласуват с мнозинство, а се съгласуват чрез предварително обсъждане. А несполучливите решения се преразглеждат.
Такъв е смисълът на пасажитe от Корана, такива са и библейските изисквания към политиката.
Опитът от последните месеци
Няколко случая показват липсата на желание за диалог и предпочитание към т.нар. „политика на свършени факти“.
Служебният министър на финансите през юли 2021 г. обяви, че България е одобрила – без обсъждане – инициатива за 15% корпоративен данък на чуждестранните компании и определи критиката на това решение за „пълна глупост и целенасочени лъжи в условията на предизборна кампания“.
Сега това решение ще стане част от данъчната система. Последиците остават без анализ, а те са следните.
- Новият данък не решава нито един от фискалните проблеми на страните, които го инициират.
- Той е в изгода на самите компании (които веднага го подкрепиха), създавайки по-неблагоприятни условия за навлизане на пазара на техните конкуренти. Новият данък през цената да бъде прехвърлен върху потребителите.
- Аргументът, че тези компании са чуждестранни и глобални, първо, не е верен – много български граждани и фирми работят и, второ, е чиста фискална илюзия, която внушава, че „някой друг плаща“.
- Данъчното обособяване на тази група данъкоплатци у нас е промяна във фундамента на данъчните закони, които третират еднакво всички корпоративни платци. Според изследване на европейските Зелени от 2019 г. България е единствената страна членка, в която тези компании плащат данъците в размера, изискван по закон.
Местните избори показаха дори по-непорядъчна липса на готовност за обсъждане на данъчните политики, примесена с елементи на изненада.
Избирателите не бяха уведомени за планираните промени в „данък сгради“. Как ще стане и колко ще е увеличението – до момента не е ясно.
Но е очевидно, че преди всичко ще пострадат по-малоимотните семейства, тези с един родител и пенсионерите. Лесно е да се предвиди, че по-засегнати ще бъдат областите, които в момента губят население и че данък ще се търси от емигриралите в други краища на страната собственици.
Общините ще имат повече собствени приходи, ако 1/5 от данъка върху дохода на фирми и граждани се връща там, където е произведен. Повечето общини подкрепят такъв подход. Така ще се освободи и ресурс за обезлюдените, застарели и стопански неактивни градове и села.
Други фискални илюзии
Засега най-големите кешови разплащания са за корумпирани политици и партии. Използват се дори плащания в натура –чрез суджук, зеленчукови консерви, трансфери от ЕС и/или гласове на избори.
Срязването на прага на разплащанията в брой до 5000 лева е изначално безсмислено. Картовите разплащания са удобни и затова все повече предпочитани. Мнозина предпочитат кеша в отговор на някакво регулиране и неефективност. Например поради разходи, наложени от кодекса на труда (колективни трудови договори, висока и административно налагана МРЗ – която се плаща не от онези, които са я наложили, трудно регистриране и липса на стимули за отчитане на временните договори за работа) или данъците върху труда (т.нар. „осигуровки“).
Проблемите с облагането на граждански договори, доколкото ги има, са породени от същите причини: при МРЗ е близка до средната за поне 5-6 области, доходът по тези договори поддържа заетостта и стопанския живот. Временните договори не се зачитат като прослужени години, а частните пенсионни и здравни фондове биват неглижирани като изсветляващи сивотата на трудовия пазар.
Отвъд МРЗ са онези, които работят за себе си – около 900 хиляди души. От увеличението й те нямат пряка полза, но имат повече разходи за държавни такси, определяни чрез МРЗ.
На максималния осигурителен доход се гледа като на дойна крава от хора, които очевидно плащат повечето преки данъци. С техните осигуровки се търси невъзможно решение на проблемите на НОИ.
Търсенето на бюджетни приходи чрез облагане на събирачеството ще изложи по-големите (полу-фирмени) събирачи на риск от увеличаване на патента, а по-малките ще страдат от произвола на проверяващите.
Илюзиите биват и макроикономически
Няма как да бъде стимулирана икономиката, като се увеличават правителствените разходи. Всеки такъв разход трябва преди това да е събран от някого. Глупавите правителствени политики стават по-вероятни при по-големи размери на сумите, които политиците преразпределят.
Данъчната система е справедлива и ефективна, когато, както казват Дж. Ст. Мил и папа Пий XII, „вади от джоба на възможно най-малко“ (оставя възможно най-голям разполагаем доход) и третира всички данъкоплатци. Такъв е ефектът от въвеждането на плоския данък в България. Въвеждането на необлагаем минимум премахва стимулите за по-добро заплащане и подхранва укриването на доходи. При сегашното равнище на МРЗ и броя хората, които я получават, въвеждането на необлагаем минимум демонтира системата на облагане и поставя под риск около млрд. лева приходи.
При ръст на МРЗ, заплати и пенсии с процент два пъти по-висок от инфлацията, не само се изземва доход от онези, които работят за себе си, в частни и не-субсидирани държавни предприятия (25% от населението – нетни кредитори на бюджета), но се праща сигнал на търговците да се опитат да вдигнат цените. Впрочем в България (и другите страни с такава система в ЕС) тежестта на данъците върху работниците е 11-12% по-висока от страните с прогресивни данъци.
Много по-лесно е стопанският живот да създава повече доход, ако реинвестираните печалби се облагат с нулев данък (по примера на Естония) и ако се удържи предвидимостта в икономиката чрез удължаване на всички концесии върху всички работещи договори за ползване на държавна и общинска собственост – от плажната ивица, през курортите, ВиК (държавните и общински дружества разпиляват около 58% от водата) и минералните извори, до подземните изкопаеми.
