Първи май е странен празник: вместо усещане на радостта от труда, става дума за несъществуващи проблеми. Поводът за него са 8-часовият работен ден и една икономическа заблуда. Човешкият капитал не е отделим от хората. Но не за това става дума на този ден.
„Фините наблюдатели на човешката душа винаги са се опитвали да увеличат радостта от труда.“
Лудвиг фон Мизес
Съвременното честване Първи май не се занимава с радостта, която човек може да изпитва и най-често изпитва от работата. Дори проектодирективата за Европейска минимална работна заплата (МРЗ) разглежда удовлетворението от работата само като резултат на групово (колективно) договаряне и законодателство.
В последно време все по-често бива признаван фактът на ръст на заетостта и възнагражденията. Но обикновено се сочи, че „пазарът на работна сила се възстановява“, а
доходът от труд „нараства бавно“.
Всъщност той не се „възстановява“, а изпитва хроничен недостиг.
Поради това показателят „безработица“ е сравнително нисък не само през последните години спрямо Европейския съюз (ЕС), но и от 1991 г. насам. Например от началото на 2003 (15,6%) до четвъртото тримесечие на 2022 г. (3.9%) безработицата е намаляла „бавно“ четири пъти.
Преди пандемията и извънредното положение заради COVID-19 безработицата в България е 4,8% от активното население, в ЕС – 7,5, а в еврозоната – 8,1%. Към края на март 2021 г. положението тук се влошава до 6,3% безработица, в ЕС и зоната е съответно 7,8 и 8,5%. Най-добро е положението през третото тримесечие на 2022 г. – 3,7%, когато в ЕС е 6,1%. В Австрия, Малта, Полша и Чехия безработицата тогава е под 3% от активното население.
Профсъюзите много обичат да сравняват МРЗ в България с тази в Люксембург. Всъщност в България
положението с безработицата е значително по-добро
от там или в Швейцария. Освен това, тук откровено лъжат за минималната работна заплата. Например, че съответната директива въвеждала определени съотношения между нея и средната брутна заплата.
Впрочем през 2022 г. и заетостта е с по-висок показател (75,7%) в България, отколкото в ЕС (75%), Люксембург и съседните страни. Но е доста по-ниска от заетостта в Германия, Нидерландия, Швейцария, Скандинавските и Балтийските страни (над 80%).
Една от неизползваните възможности за по-високи доходи (и повече приходи в здравните и пенсионните фондове) в България е ниският дял на временните договори за работа (сезонни и почасови). Той е повече от три пъти по-нисък от средния процент за ЕС и повече от четири пъти в сравнение със „заможните“ страни членки (без Германия). И съответно 8 и 7 пъти по-малко, отколкото в Черна гора и Македония.
По-прецизните сравнения навеждат на мисълта за
склероза на българския трудов пазар.
Но от нея никой не се интересува.
Естествено за радостта от работата най-голямо значение има делът от дохода, който се изразходва по собствено усмотрение – т.нар. разполагаем доход на домакинствата. От 2000 г. досега този доход в България се увеличава четири пъти. В ЕС няма друга страна с такава динамика на този показател. Най-съществено годишно увеличението е през 2008 г., с 15%. С много неясни доводи няколко политически партии, някои „експерти“ и всички профсъюзи през 2023 г. предлагат демонтаж на равния данък.
Средните показатели не са достатъчни за ориентация.
В България се работи повече часове на седмица (на основна работа), отколкото в повечето страни в ЕС. Приблизително същото е положението в Хърватия и Румъния. В Унгария, Норвегия, Швейцария, Исландия и Балтийските страни се работи значително по-малко, отколкото в България. Обяснението на по-високите доходи там е в производителността на работещите.
Навсякъде обаче реално изработеното работно време на работещите за себе си с няколко работници и самонаетите е значително повече от времето на работещите за някой друг. Само в България самонаетите работят най-много, но получават най-малко.
Според последните данни на Националния статистически институт (НСИ) доходът от такъв труд след 2012 г. е нараснал само 7,3%. Докато този от работна заплата – със почти 70%, от пенсии – 77%, семейни добавки за деца – 76,2%.
Общият брутен доход нараства
от 2012 до 2021 г. с 59,4%. Поради някакви причини в България не е изгодно да работиш предимно за себе си.
В България се знае най-вече, че Международният ден на труда е учреден от Втория интернационал през 1889 г. в Париж. Това е може би единствената консенсусна идея на участниците. Сред тях марксистите на Енгелс са против сговорчивите френски профсъюзи, германските социалдемократи смятат марксистите за „незначителна секта“, а френските организатори – за мошеници (определенията са на Едуард Бернщайн).
Теоретичното основание за изначалните протести на този ден е работното време. Смята се, че вследствие на една много известна заблуда на Карл Маркс от „Капиталът“ (1867 г.), че работното време се краде от работодателите.
В действителност обаче работното време е функция на възвращаемостта на инвестицията, на капитала (като ресурс, позволяващ по-добър живот в бъдеще) и е в основата на производителността на труда. Причина за безработицата е обстоятелството, че работодателите остават без работа.
Към времето на разпространението на Марксовата илюзия цитираният по-горе Мизес споделя следното наблюдение:
„Ползите, които масите са извличали от капиталистическата система, са били толкова очевидни, че нито един предприемач не е смятал за необходимо да произнася пред работниците пламенни речи в защита на капитализма.“
Към датата на публикуването на „Капиталът“ ограничаването на работното време има богата традиция.
Осемчасов работен ден е въведен с кралски указ в Испания през 1594 г. В него се казва всички да работят по осем часа на ден, разпределени по четири сутрин и четири следобед (избягвайки обедните жеги), „за да се гарантира здравето и жизнеността“ на работещите. Този закон засяга най-вече работещите за самия крал строители и строителни инженери.
През 1810 г. Оуен въвежда в своето предприятие десетчасов работен ден, а през 1817 г. формулира принципа „по 8 часа за работа, възстановяване и почивка“.
В Англия през 1947 г. за жените и децата е въведен работен ден от 10 часа, а за всички френски работници – 12 часа, по време на Февруарската революция от 1848 г.
През 1825 г. за опита на Оуен научава за Джосая Уорън – забележителен хуманист, анархист, утопист и
практически борец за свобода.
Той в продължение на 30 години опитва пълна свобода на договаряне в производството и човешките общности, и експериментира с пари, основани на работното време.
През 1913 г. Хенри Форд въвежда два пъти по-висока минимална работна заплата от средната. Причината е в конкуренцията и текучеството на работниците: предишната година той е наел 54 хиляди работника, но е успял да задържи само 14 хиляди от тях.
За такова увеличение днешните социалисти могат само да мечтаят.
Но и в България е така. Фабриките на Калпазанови, Бобчеви и Берови са със
заплати, социални и придобивки и програми,
които никакви съвременни начинания не могат да надминат.
Изглежда първата държава, която въвежда осемчасов работен ден е Съветска Русия през 1917 г. Въпреки това и работниците, и банковите служители от Петроград и Москва още през октомври същата година стачкуват срещу болшевиките. Стачките продължават с месеци, а селските бунтове – с години. Затова Съветска Русия закрепостява и едните, и другите, ако не ги е убила или изгонила.
Най-облагодетелствани в такива „социалистически“ режими са работниците на властта, самите властници и силовите им придатъци.
Дългосрочният икономически ефект от тази система още не е изучен в подробности. Най-вероятно, например, сътрудниците и
доносниците на Държавна сигурност
имат начислен трудов стаж и още висят на бюджета на Националния осигурителен институт (НОИ).
Между другото, през 2014 г. Руската федерация въведе със закон положението, че писането на доноси е работно време и стаж за пенсия. Има данни, че в Германия на Хитлер един служител на Гестапо е отговарял за около 2000 граждани, а в ГДР – на един сътрудник на Щази са се падали 65-70 граждани. Българското „щази“ може би не е чак толкова всепроникващо.
Преките разходи от хората с такива знания и умения са частичен проблем с финансирането на НОИ и други минали привилегии. Косвените – изглеждат неизчислими.
Този последен аспект на Първи май е много важен.
Хората не могат да бъдат отделени от своите знания, умения, здраве или ценности. Затова и образованието, и другите инвестиции, които те отделят за своето развитие и възможност на по-удовлетворителна и добре платена работа, се наричат „човешки капитал“.
Парите и недвижимите имоти могат да бъдат лесно отделени от хората. Не е такъв случая с човешкия капитал. Може би затова и честванията на Международния ден на труда се занимават предимно с отделянето на пари и капитал от някой друг. Но основен проблем на всяка икономика е размножаването на радостта от работата.
Текстът е публикуван в „Свободна Европа“.
Още актуални коментари – четете тук
