Петър Величков за ДЕБАТИ: Живков ми каза: Романът на Яна Язова ще излезе, но крадеца няма да го закачате

Петър Величков е български литературен историк, текстолог, журналист, изследовател на писателката Яна Язова, поет. Роден е на 27 август 1954 г. в с. Поповица, Пловдивска област. Петър Величков завършва Великотърновски университет „Св. св. „Кирил и Методий“, специалност „Масови комуникации и журналистика“. Преди това се дипломира като машинен инженер в Технически университет (София). Работи от 1980 г. като журналист във вестниците „АБВ“, „Подкрепа“, „Експрес“, „Монитор“ и „24 часа“. Редактор е на списание „Библиотека“ (от 1998 г.), издание на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на бестселъри от типа „Стара слава“ – „Страсти и скандали в царска България“ (1. изд. 2000, 2. изд. 2004), „Софийските потайности“ (2004), на изследванията „Българинът: голата истина“ (2005), „Великденски и пролетни картички от Третото българско царство“ (2008), „Прототипи и герои“ (2013) и „Какво хапнаха и пийнаха великите българи“ (2013), на книгата „Яна Язова: проклятието на дарбата“ (2007), на стихосбирките „Сам си стигам“ (2002) и „Неразличим“ (2004). В периода 1987 – 1989 г. излизат подготвените от него за печат по оцелели чернови романи на Яна Язова „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, които съставят трилогията „Балкани“. По-късно разчита и урежда издаването на останалите ѝ неизлезли приживе творби. Председател е на журито на Националния литературен конкурс за разказ от млади автори „Яна Язова“, който се организира всяка година от Народно читалище „Постоянство“ и Община Лом. Членува в Съюза на българските журналисти.

– 50 години след смъртта на Яна Язова и неизяснените обстоятелства около нея, има ли отговори, които институциите и днес дължат?

– За смъртта на Язова е ясно какво се е случило. Минало е ужасно много време. Убиецът ѝ или крадците на ръкописите ѝ е трябвало да бъдат арестувани и съдени, но за съжаление това нещо не се е случило. Няма как това сега да бъде поправено. Ние не знаем нейният архив какво друго е съдържал. Той идва до нас ограбен.

Аз предполагам, че, може би най-важният ѝ роман, „Соленият залив“, който описва събитията в България след 9 септември 1944 година, мисля че е имал и друга част. До нас има достигнали две части. Нейната слабост към трилогиите ме карат да мисля, че този роман е имал и трета част.

И не само този роман – ние не знам какво е съдържал в цялост архивът ѝ, а за българската литература това е много важно.

Относно това какво се е случило в края на живота ѝ – това е обект на работата на криминалисти.

Случаят с Яна Язова е единственият, при който авторът идва при читателя с копие на своите най-важни романи, а не идва с техния окончателен текст. Каквото след 1985 година съм приготвил – „Левски“, „Бенковски“, „Шипка“ и „Александър Македонски“, това са едни много сериозни романи, е издадено по техните чернови. Тоест оригиналите липсват в Централния държавен архив, където черновите са постъпили благодарение на Величка Филипова, която по това време оглавява Главното управление на архивите. Тя е успяла да прибере архивите от дома ѝ, но преди това се смята, че той е бил ограбен.

– Тогава ли смятате, че има изчезнали ръкописи на писателката?

– Не мога никога да обвинявам, тъй като 11 години след смъртта на Яна Язова се включих в тази тема. До смъртта си през 1974 година, тя не е давала да излезе листче от дома ѝ. Единственото, което е излязло от нейния дом, през 1960 година след смъртта на съпруга ѝ – предава ръкописа на романа „Левски“ в издателство „Народна култура“. Нищо друго от нейния дом не е излизало.

Само най-близката ѝ приятелка Люба Иванчева е била допусната от нея, за да ѝ помага в преписването на ръкописите на пишеща машина.

– Литературният период на Яна Язова след смяната на властта у нас през 1944 година ли е времето, в което тя се разкрива пред нас като един завършен, зрял писател?

Мога само да кажа, че в първия си период, тя е под силното влияние на проф. Александър Балабанов и в този период тя е твърде млада, за да осмисли онова, което се е случвало около нея и онова, което Балабанов я е подтиквал да направи.

Обаче във втория период от живота си – тя на 32 години преминава в изолация. Омъжена е, представя се с името на съпруга си. От 1944 г. до 1974 г. тя липсва като автор в цялата тази шумотевица тогава. Това беше време, когато се пишеха неща според повелите на Българската комунистическа партия.

Съдбата ѝ дава този срок от 30 години, в които тя се самосъздава. В своята изолация тя успява да стане един голям автор, какъвто ние нямаме през това време, и създава своята патриотична трилогия „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, която е най-четена.

Струва ми се, че встрани остава някак нейният роман „Александър Македонски“. Той е може би най-завършената ѝ работа. В този роман тя представя един друг Александър Македонски, един човек, който иска да направи една империя, в която всички да живеят свободни, щастливи и – не мога да кажа равни, защото равенство не може да има между хората.

Но този роман имаше огромен успех. Това можеше да бъде един световен роман. За съжаление, всички мои опити да се направи нещо за нейното издаване на друг език, удариха на камък.

За „изваждането“ на Яна Язова на бял свят нямаше никаква подкрепа от институциите. Помощ имаше единствено от Министерството на културата за първото издание на „Александър Македонски“ от издателката и писател Весела Люцканова.

– В този смисъл в българските литературни среди отделя ли се достатъчно място и внимание върху творчеството на Яна Язова? Изучава ли се тя по-подробно в училищата и университетите?

За съжаление моето впечатление е, че съставянето на учебните програми има като че ли за цел да отпусне учениците и студентите от изучаване на българската литература. Яна Язова е една жертва на тези подпори, на автори, които се изучават. Тя не се изучава в училище и се споменава само от някои университетски преподаватели и то най-вече с романа „Капитан“.

Прозата на Язова, която иска четене, не може да бъде прочетена от ученици и студенти, тъй като не се набляга върху нея. Много от тях не знаят коя е.

Ние имаме да разрешаваме много проблеми не само в литературата, имаме да решим въпроси за бъдещето на България. Надявам се, че когато бъде поставен въпросът какво да бъде бъдещото на България, какво да започне да се прави, тогава ще се стигне и до изваждането на автори като Яна Язова, които са лишени от възможността да бъде научено за тях още в училищата и университетите.

Интересът към Язова възниква не от университетите и училищата. Той не е наложен отгоре. Той възниква у хората, които са се запознали с живота и творчеството ѝ.

Има едно състрадание към нейната съдба. Предприемачът Ганчо Табаков ѝ предлага брак в Париж през 1937 година, но тогава проф. Балабанов разваля годежа. Ние не знаем какво се е случило с него, той е имал предачни фабрики в Гълъбово и е имал намерение да открие фабрика край София. Неговата фирма работи и до този момент в Бразилия, където той заминава и създава потомство. Яна Язова е можела да замине с него и да си спести всички нещастия, които ѝ се случват в България.

Като си помисля само – в тази неголямата стая и малкото антре, в които тя е живяла, какво точно се е случило с тази жена. Отишли са да вземат ръкописа на романа ѝ, тя е отказала и явно нещата се излезли от контрол.

– Отново ще се върна към смъртта ѝ. Няма ли никакви документални следи от тогавашното разследване, които да осветлят последните дни и часове на писателката?

– Нейното досие беше налично до един момент, след което около 1997 година изчезна. От Комисията по досиетата отговорът беше, че тя няма досие. Аз исках да проверя и сводката на МВР от юли – август 1974 година, но за съжаление и оттам отговориха, че нищо няма.

Възможно е там все още да има някакви документи, тъй като след намирането на трупа – тя е била удушена с колан, тялото е намерено в последен стадий на разложение, там би трябвало да има нещо, че става въпрос за убийство. Правено е разследване, след това са дошли от Държавна сигурност и са прибрали неща от дома ѝ. В убийството на Яна Язова и ограбването на ръкописите са замесени едни хора с голяма власт тогава.

Част от апартамента ѝ е взета от Димитър Алтънков, който е бил приближен на Тодор Живков и негов фотограф. Той непрекъснато отричаше, че е влизал дома ѝ. А третата му съпруга в телевизионно интервю се издаде, че той всъщност е влизал. Този човек е лъгал и от неговите потомци няма да научим нищо. Той самият се опита мен да ме съди. Тогава загуби делото срещу мен. Неговите потомци също се опитаха да ме съдят.

В дома на Яна Язова след изваждането на трупа, жилището е запечатано, но двама човека влизат в него още преди държавния архив и Величка Филипова, за която разказах вече. Тези двама човека са полковникът от Държавна сигурност Николай Хайтов и един Аянов, който е бил счетоводител на писателския съюз.

Нито Хайтов, нито Аянов са имали право да влизат в това жилище, по простата причина, че Яна Язова никога не е била член на Съюза на българските писатели. И второ, тя не е оставяла завещание, в което да оставя всичките си движими и недвижими вещи на съюза.

В продължение на няколко месеца вътре е влизано до момента, в който съседите виждат, че от жилището излизат едни хора с натъпкани вещи от жилището. И двете сестри Поля и Сълза Петканови научават това, а те са били най-близки с Яна Язова – дъщери на писателя Константин Петканов, са отишли при Величка Филипова и са ѝ казали, че става нещо. И тогава тя се задейства, но за съжаление архивът влиза чак на 29 октомври 1974 г. – няколко месеца, след като е изнесено тялото на Яна Язова на 9 август. Това, което са заварили архивистите, е било ръкописи, снимки и други неща по пода стая.

Първият братовчед на Яна Язова Любен Ганчев и съпругата му отиват и искат да се отвори жилището, за да вземат дрехи, с които да облекат тялото на писателката за погребението ѝ. Тогава им отказват.

Късметът на Яна Язова е тайникът на нейния диван. Това са едни тъмнозелени дивани, които по това време са били изключително модерни. Те са имали огромно дъно, където са били черновите на нейните неиздадени романи, които ние днес вече познаваме. Ако нещо друго е имало, което не е било в този тайник и не е предадено на архива, то е изгубено безвъзвратно. Благодарение на този тайник Яна Язва днес е с пет сериозни романи и се нарежда сред големите имена на миналия век.

– Всъщност покрай изследванията си по творчеството на Яна Язова се срещате лично с Тодор Живков.

– Радой Ралин беше във война с Хайтов. Той беше научил от служители в издателство „Христо Г. Данов“, че е заложен за печат романът на Яна Язова за Левски под името на Хайтов. Тъй като тогава мълвата беше много сериозна, аз се заинтересувах от нея и понеже тогава аз ходех често при проф. Тодор Боров му разказах. Тогава той каза, че това няма да стане и ме насочи да отида в архива и да проверя какво се пази от Яна Язова.

Аз поръчах от архива, всичко което има за Яна Язова. Има два описа – в единия са нейните архивни материали, а в другия книги от библиотеката ѝ, от която например липсва една история на Отоманската империя, която е струвала по това време един апартамент и е купена от нейния съпруг, за да може тя да я ползва за трилогията.

От архива ми се обадиха да дойда, защото нещата, които съм поръчал, са в голям обем и не могат да бъдат оставени в читалнята. Тогава разбрах, че се оказва не само за роман за Левски, а че става въпрос за трилогия, което до момента не се знаеше.

Видях, че има ръкопис, в който се появява Левски, после изчезва и питах професор Боров дали е това, което търсим. Той каза, че дори и да не е роман за Левски, ще бъде публикуван откъс от неизвестна творба на Яна Язова. Тогава във вестник „АБВ“, където работех, през 1985 г. публикувахме един откъс, което по това време беше нещо немислимо за авторката Яна Язова.

С излизането на първия текст предизвикахме голям интерес. Пуснахме и втори, и трети откъс. И тогава се разбра, че на този господин това не е първият и единствен подобен опит. Единият случай е с жив автор – Екатерина Томова и тогава въпросът се решава, след като Тодор Живков я приема.

Един ден, като отидох на работа в редакцията, телефонът иззвъня и мъжки глас ми каза: „Държавна сигурност. Слезте веднага на пропуска“. Слязох долу, хванаха ме под двете мишници, качиха ме в една кола и ме заведоха при Тодор Живков. Живков ми каза: Романът на Яна Язова ще излезе, но крадецът няма да го закачате. Той няма да те закача и ти няма да го закачаш.

През 1987 година романът „Левски“ излезе в над 100-хиляден тираж и беше една от сензациите в българската литература, а и до ден-днешен. Сега, каквато и да е сензацията, тя се продава в 2-3 хил. екземпляра максимум. Това беше нещо колосално.

И именно успехът на романа „Левски“ отвори пътя на Яна Язова и веднага над другата година излезе и „Бенковски“, а 1989 г. излезе и „Шипка“, а издателство „Български писател“ беше закрито.